Теа

„Ако душата веднъж изсвири една мелодия, тя не я забравя – само чака време да я повтори.“
— открито в бележника на непозната клавесинистка, 17 век

Една ноемврийска мъглива седмица се наложи да работим с Теодор почти денонощно. Преводачи сме. Той се беше захванал с един учебник за съвременни технологии, а аз превеждах английски роман. Всъщност с Тео се събрахме да живеем заедно преди две години в къщата му в София. Виждахме се най-често на вечеря и обсъждахме как трябва да се преведе дадена дума или израз. Рядко излизахме, животът ни беше пред компютъра, поръчвахме нещо за хапване, което ни доставяха до вратата, храна за хладилника и вода от онлайн сайт, бяхме наели жена да почиства един път седмично и така битувахме. Често се случваше някой от нас да е навлязъл много навътре в текста и да се сети за вечеря в два часа през нощта, но не се сърдехме, знаехме и двамата как понякога всички тия букви, думи, фрази те захващат, дърпат те и мирясват само, ако се занимаваш с тях, а ако имаш дръзновението да ги изоставиш после настъпва жестока каша – нито една дума не ти се разкрива и започва едно ожесточено ровене из речници, което дълго време остава безрезултатно, защото си скъсал нишката заради собственото си своенравие да изоставиш текста. Та така живеехме с Теодор когото наричах Тео, а аз се казвам Теа. Запознахме се с него на един семинар на преводачите. Теo изнесе много интересна лекция за идиомите в английския език и техния превод, който според него трябва да е по-скоро лично творчество, отколкото да се търси буквалност на изразите съдържащи идиоми. В паузата го поздравих искрено и се заприказвахме. Така започна нашето познанство, което бързо доведе до привличане и кратки любовни моменти, защото Тео беше започнал превод на много интересна книга за Космоса, а аз пътувах безкрайно с моите герои от пиеса, за която ме притискаха от театрите със срокове. Един ден Тео каза, че и двамата нямаме време за губене по някакви тривиални срещи, кафенета, ресторанти, пъбове и кина и е много по-добре да се съберем да живеем заедно. Предложението ми допадна и се съгласих. Къщата му не беше голяма, но достатъчна, за да ни побере с нашите претенции за тишина и спокойствие. Дори мобилните си телефони бяхме изхвърлили – не може да превеждаш цял отдаден на всяка дума и двуеточие и изведнъж – ЗЪРРРРР , някой отчаян от скука далечен познат се сетил за теб и хайде да си говорим, това не е възможно за истински преводач. Оставихме си само стационарния телефон. А в хола имаше роял. Много му се зарадвах, когато влязох за първи път, защото аз си бях пианистка от детска възраст, но това беше в един отминал живот, пианото ми липсваше постоянно и се залъгвах, че това е игра на мозъка, но всъщност си беше истински томителен копнеж на душата и дори само половин час да посвиря, в мен се възцаряваше пълна хармония със собственото ми „АЗ” и с целия свят едновременно. Тео имаше едно старо Рено, с което един - два пъти в годината отивахме на някаква почивко-работа – вземахме лаптопите и който иска работи, който иска влиза в басейна по всяко време на денонощието. Защото думите са красиво нещо, но понякога душата си иска простичко нещо – тишина. Така живеехме двамата, и може би той никога нямаше да разбере кое и как ме доведе в света на думите, ако не беше един нечакан телефонен звън в понеделник ранен следобед. Бях поискала „разрешение” от моите мили герои от пиесата, която превеждах, да си взема вода и затова аз вдигнах.

– Добър ден! Търся Теа Божидарова? – настойчив и леко разтревожен женски глас пропя в телефонната слушалка.

– Аз съм, кажете? – бях припряна, разбира се, две театрални действия ме чакаха за превод.

– Много Ви моля, г-жо Божидарова, имаме спешна нужда от Вас, тук, в Александровска болница, вчера приехме майката на английския посланик, гостувала му и се разболяла, но той е зает и няма кой да ни помогне с езика, който от нас го говори, тя не го разбира, ние не я разбираме, един лекар каза, че само Вие може да помогнете.

Замълчах. Усетих как краката ми започнаха да треперят, после ръцете, и се чудех какво да отговоря – аз не исках да се връщам в миналия си живот, никога и за нищо на света, но ето, някаква възрастна дама имаше нужда от мен, както аз някога се молех на цялата Вселена за помощ. Попитах лаконично кога трябва да отида, разбрахме се и затворих.

Дамата беше с много висок дух, а речта ѝ беше на староанглийски кокни. Тя ми се представи като Елизабет Старлинг, успокоих я, че тази пневмония ще бъде преодоляна и лекарите са много добри, разбрахме се, че много обичала българска мусака и ако ми било по силите да ѝ занеса на другия ден. Сбогувахме се и аз се прибрах в къщи доста обезпокоена – не умеех да готвя, още повече мусака и докато се щурах из къщи тревожна, се сетих да се обадя на жената, която идва да чисти. Слава Богу! Излезе добър човек, разбрахме се, че ще ми донесе на другия ден. Тео показа чорлава глава за миг колкото да разбере всичко ли е наред и пак се прибра в стаята си. На другия ден по обед вече бях при г-жа Елизабет с топла мусака. Поднесохме я заедно със сестрите от отделението и я гледахме с удоволствие как се радва на нашенско ястие. Когато си тръгвах вече имах поръчка за яхния зрял боб. Всичко от предния ден се повтори и така в продължение на седмица аз превеждах нощем, а през деня ходех при тази много симпатична 90 годишна дама Елизабет Старлинг. Едната вечер се запознах и със сина ѝ – английския посланик в България, който ми подари много красив сувенир – преспапие от викторианската епоха, което имаше старинен, но осезателен блясък, създаваше усещането за приглушена вътрешна светлина. В къщи го поставих на масичката до рояла. От там ме грееше по своя неподражаем начин. Когато Елизабет оздравя, се сбогувахме и се прибрах в къщи с една объркана душа, която ту плачеше, ту се усмихваше, седнах на рояла, свирих дълго и накрая уморено седнах на дивана. А Тео вече се беше настанил в другия му край и измърмори:

– Хей, къде се губиш? Цяла седмица тичаш в някаква болница да помагаш на старата госпожа Елизабет, носиш български манджи, работиш нощем, не мога да те усетя до себе си, какво се случва?

И тогава аз ревнах, не, разридах се с глас. Тео скочи уплашен и занарежда тихичко да се успокоя, донесе ми чай от лайка – много помагал при тревожност и да не би да съм се разболявала. Три пакетчета кърпички изхабих докато спра да изливам потоци сълзи и накрая казах:
– Всичко ще ти разкажа, стига да имаш време, да не си само в кратка почивка…

Той каза, че за мен щял да зареже, ако трябва всичко и целият бил в слух, искал да съм спокойна, че съм свирила много „бурна”, както се изрази той, музика на рояла, което силно го разтревожило. И започнах:

Ще ти разкажа всичко, само не ме прекъсвай, моля те! Знаеш,че имах семейство – съпруг и две момчета близнаци. Наближавах четирийсет, когато всичко започна да се разпада. Знаеш, че преподавах пиано. Обичах учениците си, обичах уроците в събота сутрин, когато всичко е по-тихо и по-чисто. Бях силна и здрава, нищо не ме плашеше, не боледувах, дори гриповете някак ме заобикаляха. Затова, когато един ден сменях спалньото бельо и ме преряза силна болка в кръста извиках от изненада. Седнах и усетих, че не мога да се помръдна. Реших, че съм се преуморила и затова полегнах. Но болките не изчезнаха – странни, вълнообразни и мъчителни. Диагнозата беше „дискова херния”. Лекарствата – силни, ефектът – никакъв. На моменти дори не можех да натисна педала на пианото без да извикам от болка. А после трябваше да преживея и операцията. За жалост нищо не се промени. Отслабнах, косата ми се прошари, чувствах особена празнота, като че ли някой беше изхвърлил от мен всичката ми вяра и надежда, които имах. Времето си течеше спокойно, година и половина боледувах и никой не можеше да ми каже от какво! Обиколих сума ти и доктори. Всеки ме гледаше с някакъв недоумяващ поглед. „Може би е психосоматично“, ми каза една млада лекарка с маникюр в цвят на сини сливи. „Изглеждате уморена, по- малко работа, повече почивка“ – така ми каза тя.

А аз умирах.

Не бързо, не драматично, а тихо и безнадеждно. Тялото ми се предаваше. Забравях думи, все по-често губех равновесие, все по-трудно отключвах вратата, когато се връщах от поредния лекар – не знаех просто как да го направя, паметта ми си играеше с мен на „сляпа баба” – изчезваше, появяваше се. И лежах, безкрайно дълго лежах. Тогава направих нещо, което изненада и мен самата – започнах да чета медицина. Купих си стари учебници по неврология. Започнах от най-простото: строеж на нервната система. После за различните болести. Сравнявах себе си с диаграми, със случаи, с описания. Един ден – помня го ясно, валеше сняг, осъзнах, че симптомите ми не отговарят на гръбначна патология, имаше нещо друго. Нещо се случваше в главата ми, там беше проблема! Сутринта се втурнах в кабинета на личната, после невролог, дълги спорове – той ме убеждаваше, че няма проблем в главата , всички рефлекси са налице, но все пак успях да го убедя да ми напише направление за скенер. Отидох в кабинета, легнах, дълго ме гледаха, поставиха и контрастно вещество. След час ме извикаха и ми казаха, че имам мозъчен тумор и трябва веднага да тръгна за София. Дори не можах да се разплача. С нощния влак заминах за Александровска болница.

Тук замълчах. Тео ме гледаше уплашено, помолих го да ми даде чаша с вода, винаги се разстройвах когато трябваше да говоря за миналия си живот. Изпих я цялата наведнъж, въздъхнах и продължих:

Операцията беше насрочена за сряда, в ранна пролет. Лекарите бяха сдържани, казаха, че след като ме отворят може да ми дадат точна информация за болестта. Аз кимнах, но вътре в себе си знаех, че след тази сряда нищо няма да е същото. Вечерта преди интервенцията измих косата си бавно, като за последно. После медицинската сестра взе машинката, острига ме до кожа, очите ми гледаха уплашено, не можех да се позная. Операцията продължи четири часа. После – безвремие, но в главата ми се случваше нещо странно. Настъпваше някакво просветляване. Седмица по-късно една медицинска сестра пусна телевизора в стаята. Имаше някакъв английски филм – от онези, дето ги гледаш без да мислиш. Но аз като че ли прочух – разбрах всяка дума и то без превод! Помислих, че сънувам, може би мозъкът ми играе номера след упойката. Не знаех и една думичка на английски! Разказах на лекарката си, а тя се усмихна скептично. Когато ме изписваха, развълнувана ме повика в кабинета си и ми разказа нещо, което ме остави без думи – синът ѝ, също невролог, се събирал с колеги от други държави, за да обсъждат необичайни случаи. Разказал им моята история – за погрешната диагноза и за английския след операцията. Един от тях – британец, се обадил след време. Намерил в архивите от 18-и век описание на жена, живяла в Англия през 1765 година. Била музикант. Свирела на клавесин. Разболяла се на четирийсет и била лекувана погрешно. След две години открили , че има мозъчен тумор – операция, оздравяване и внезапно започнала да говори след всичко това чужд за времето си език… От този момент, Тео, нещо в мен се промени осезаемо. Започнах да чета Шекспир в оригинал. Сякаш го бях чела вече. И Дикенс, и Джейн Остин, и Емили Дикинсън – в оригинал! Всички тия думи ме изпълваха с някаква светлина с цвят на старо злато. Говорех английски с акцент, който лингвист описа като „архаичен, предвикториански“. След година възстановяване се завърнах в реалността. Когато седнах на рояла в мен се появи усещането, че свиря едновременно през два живота.

Това е, Тео, после, знаеш – децата заминаха да учат в Германия. Изпратихме ги и съпругът ми заяви, че си е изпълнил всички съпружески и човешки задължения към мен и продължава напред сам, не можел повече да живее с две жени. Така се изрази. Останах сама. Не исках отново да затъвам в пясъците на безумието и затова записах магистратура по английска филология в НБУ. Не можех да преподавам повече пиано, дори не знам защо, но така го чувствах. Завърших и постъпих на работа в едно списание за мода, малко плащаха, но все от някъде трябваше да започна, нали? По-добре затрупана с книги и речници отколкото втренчила поглед в тавана затъвайки в подвижните пясъци на въпроси, които нямат отговор…Това е всичко. Сега разбра ли защо ме извикаха в Александровска. Там моят случай е описан – има лекари които помнят, други, които научават. Когато свиря понякога чувам как някъде, през времето, една жена в полутъмен английски салон свири на клавесин…

Млъкнах. Тео ме гледаше объркано.

– Искаш да ми кажеш, че ти си ТЯ?

– Може би, не знам – усмихнах му се тъжно.

– Абе да ти кажа честно винаги съм усещал, че в теб има нещо особено, не можех да го определя, сякаш произхождаш от стар английски, древен бих го нарекъл род, но никой не говори вече такъв английски… хм… аз нямам нищо против в теб да си живее английската клавесинистка, а ти да ме прегръщаш и да свириш на рояла! Само да си до мен…

Помълчахме доста.

– Теа, нали сме си заедно, магията на живота продължава, не виждаш ли? Мусака, компютри, театър, английска клавесинистка, литературни герои, старото Рено, но ние с теб сме! Тук и сега! Обичай ме Теа, моля те, обичай ме!

Тео ме прегръщаше и целуваше, а аз ронех сълзи на облекчение – не знаех че са сладки на вкус.

Преспапието ни осветяваше с меката си светлина…