Театър "Свят" с прогнилите си и жално проскърцващи дъски на някога славната сцена. Сцена събирала пред себе си голямата Софийска публика, ставаща на крака и бурно аплодираща, викаща на бис. Някакви стари лаври, някогашна позабледняла слава. Прашни костюми и ъгли с необезпокоявани паяжини, раздран килим. Купчинки хоросан, парчетии мазилка отронили се от стени и тавани, лепкави петна от разлято разредено вино. Отдавна изсъхнали букети с обезобразени от времето рози, подаващи се от красивия найлон в мумифициран покой. Тук-там мускетарски ботуш захвърлен като непотребна вещ, случайна корсарска шапка чакаща края на дните си, метната на самотна като нея закачалка. Светлината се процеждаше не без усилие през дебелите и зацапани прозорци, проправяше си усърдно път сред вечно танцуващите микроскопични частички прах във въздуха. Тишината беше основен посетител - от време на време рязко обезпокоявана, от кихането на някой твърде усърдно гримиращ се, скрил се в облак от пудра. Обстановката полу-унила, атмосферата някак мрачна, долавяше се меланхоличност. Миризма на орехова дървесина, стари партитури, некачествено и бавнозасъхващо мастило, тлеещи свещи. Носталгия заемаше предните места, чиито седалки все още не бяха съвсем протрити и красивото бордо все още можеше да предложи уют и класа..
Актьорите въпреки всичко могат да се справят. Би трябвало да могат да се справят. Трябва да се справят. Ще кажеш, че умелото съчетание на жестове, музика, реч, танци, звуци и зрелище ще компенсира наложената тъга. Ще раздвижи кръвта, ще разпали искрата и колелцата ще се завъртят с нова сила. Насам-натам се размятат поизмачкани листи с уж добре измислен сценарий, а то почнеш с актьорската игра и по средата разбираш, че на главните герои са им дали незавидна и неотговаряща на таланта и способностите им роля. Те са там, могат. Те искат, тръпнат. Не се бяха отказали от бляскавата сцена в Тоскана, за да прекарат дните си в тази забравена от съвестта, непризната от изкуството и капризната българска публика сатира. Но как да подхранят огъня, когато сценаристът постоянно се явява пиян и то само вечер, фъфлещ така сякаш някой го разбира. Усеща, че никой се не интересува от особата му повече от мухлясала коричка хляб и се усамотяваше в някоя от красивите, но позалинели ложи и гушваше бутилката с евтино бренди. Чуваха го понякога как шумоли и се възмущава отгоре и нотките на позасиления от парливата течност алтов тембър огласяха пространството:
-"Някогашната ни публика заливала залата къде е? Къде е тълпата изпълвала въздуха с имената ни? Сега с консуматорска жажда пълни лъскавите във величието си и грозни в непотребността си молове! Изкуството придобива нови извратени форми! Изкуството на себеоткриването в пропастта на егото! Потребността да имаш, да притежаваш, да пълниш! Да разбиваш и да взимаш! Да получаваш и да не даваш! Да забравяш старото и да се отдаваш на новото! Изкуствоведи и разбирачи ли? Ха!"
Някои клатеха глави в несъгласие и приемаха думите му за белая горячка, други мълчаливо се съгласяваха с него и извръщаха очи в покруса. Много добре знаеха, че хората и моловете са само предтекст и символ на истинските очертания, изпълващи думите на разпалено възмущаващия се. На всички бе известно - искрено желаеше най-сетне да се определи какво иска от живота и да приключи с вечното терзание между любовта към театъра у дома и писателската кариера в чужбина. Можеше да пише сценарии, обичаше да пише сценарии. Удаваше му се да пише разкази, обичаше да пише разкази. Особеното при него сякаш беше, че ако не показваше наяве приятелството си с алкохола и в дълбините на очите му не беше отворена врата на тъгата - околните нямаше да разберат, че го терзае нещо повече от решението дали да закуси с рогче или да изчака до обяда.
Сериозен добряк. Понякога идваше бос. Разправяше, че обича усещането на твърдата настилка под краката си. Особено в дъжда. Нерядко можеше да бъде забелязан нощем да шляпа чевръсто с големите си стъпала в някоя по-дълбока локва из по-закътаните улички, успоредни на Витошка или да наблюдава внимателно седнал на бордюра вадичките вода, носещи мърсотията и греха на града далеч към хоризонта. С часове седеше, докато не го намери дъщеря му и не го прибере кротко вкъщи. Случваше се и да спи тук, в театъра. Той си беше негов дом, дори и да не го признаваше. Не би признал и че обича този град, обича тази страна, обича тази забравена сграда. Нищо, че е трудно и граничи с мазохизъм. Често обаче си мърмореше под нос как няма търпение новият директор ли, собственик ли на зданието, някой си новоизлюпен милионер Тлеевски да вземе нещата в свои ръце и да възвърне живота сред привидно заспалия хаос. Хаос в мислите му, в ежедневието - отнемащ малко по малко, бавно и неумолимо живота му. Неговия и сякаш на всички въвлечени в иронично обърнатия катарзис. Ако трябваше да цитира уважаемия осми том на "Малки спомени за големия театър":
-"Основната цел на театъра е да предизвика у зрителите именно катарзис. Като всяко изкуство и прилежащите му разклонения, той представлява покана за разговор - елемент от един безкраен и вълнуващ диалог."
Тук диалогът бе прекъснат отдавна. И не по взаимно съгласие, определено. Можеше да се чуе само монолога или по-скоро мърморенето на женицата в достопочтена възраст, която идваше всяко трето число на месеца да почиства. И тя милата вероятно е можела навремето да изгради трудна кариера като камериерка в чужбина, далеч от всичко мило и познато, но е предпочела да си вади хляба тук, на родна земя. Избори, трудности, борба, мечти, реалност. Хаос..
Хаос, който ще кажеш, че съществува още от времето на Елинизма в Гърция. Кукли на конци, ракли с разноцветни дрехи, захвърлени плюшени глави на митични същества от фолклора. Пораздърпани, но все пак поддържани перуки - придаващи полукомичен вид на манекените, стърчащи като безизразни паметници на невъзмутимостта. Стари афиши съдрани от стените и наново грижливо залепени в крайчетата с тиксо. Поизлющено пиано, чиято основна роля беше да съпровожда комедийния ритъм на водевила, но повечето време клавишите мълчаха или подрънваха драматично и глухо от неадекватното наместване на уморен задник върху тях. А по-голямата част от актьорския състав усърдно отрепетирваше някоя-друга част от сценария в очакване на позастарелия портиер радостно да се втурне понакуцвайки в залата и да съобщи с трепетен глас, че билетите са разпродадени за следващия ден. Но уви..
Случайно намине нечий роднина да донесе обяд на изгладнелите артисти, понякога надникне любопитна детска главица и изчезне в тъмнината на фоайето. От време на време вратите отново проскърцваха - само за да направят път на гъвкаво котешко тяло, промъкнало се да хапне и поспи на закрито. Затова в края на деня един по един ще приберат богатите и лъскави платове, ще облекат скромните си сиви одежди и ще се приберат по къщите, комуналките и таванските си стаички. Всички жилища някак странно чужди. Плахи и бледи копия на уют в сравнение със сигурността и топлината на техния истински общ дом и убежище. Сърцето и смисълът на живота им..
© Ростислав Аврамов Todos los derechos reservados