Театър в селу Откровеново

Наше селу Откровеново съ намиръ на високо место. Нъ самио връх. Под назе съ сичките други села. Мъ кви села, маали направо. Нашето йе елитно селу. Се сме съ сбрале идни икзимпляре... кой от кой „по-по-най”. Реткъ пуродъ. У жешките летни вечери съ сбиръми у „Лудити пипируди” и съ тишим с ладна биръ и мъстикъ. И разговори зъ жините. Насрещу „пипирудити” жините сидат нъ кривъта пейкъ и нъ упсъждат. По женски. А кът са приберим у къщята, почвъми дъ си казвъми кой и коя кво рекли. Мъ ни съ идосвъми. Оти сме задружни. И съ убичъми. Ей, кът рекуф, чи съ убичъме, шъ знайти, чи йе верно. Ни въ лъжам. Дъ ни съ уткланям от темъта. Язе кът залепнам нанейде и немам отлепяне и спиркъ. Оно ми йе оти седим нъ течение.
Решииме у наше селу дъ прайм тиатро. Ама модерно. Събраф селените и селенките у "Лудити пипируди" и им рекуф:
- Драги съселени! Айде и нийе дъ напрайм тиатро, дъ на видът оти сме по-умни от другите.
- Бивъ, кмете, бивъ. – ричъ ми поп Данчо – време йе и другите маали дъ видът искуство. Айде, наздраве зъ идеата!
- Чекай попе! Некъ упсъдим сига кво шъ играйм. Нящу пътриотну треба. Язе викъм дъ пуставим „Хаджи Димитър”.
- Де шъ го пуставим тоз хаджиа, бе кмете? Нек си сиди там. Тукъ и така место немъ.
- Еее, попе, шъ ти спиръм пийнйету, дъ знайш. Цел ден съ наливъш тукъ. Тъй ша съ вика тиатроту. Сига първу женскити роли шъ упределвъм. Ш`земим ут жините дъ са самудивити.
- Сами-диви ли, кмете? Хлъц... - изхълца поп Данчо – Они и назе шъ на подивът. Ни га глей, чи съ хрисими тукъ. Яйш кък им блескът зъркелити.
- Трай бе, попе. Брей пиянъ тиква такавъ... Попе бе, ти що не играйш Хаджи Димитъра? А, кво шъ ричеш? Голем мъж си, брадат. Шъ ти турим пищоф и сабя. Шъ лежиш на баиро и самудивити шъ та превръзват (оти си ранен) и цалуват. А ти шъ ги питъш за Караджата.
- Що не, кмете, хлъц...Ама ни ми аресва дека съм ранен. Не мое ли дъ съм са връщал от кръщяфка и дъ съм са напил. И кът съм паднал на баиро, ониа дивите дъ ма цалуват саму. Демек либоф дъ имъ. Иротикъ. Нъли ша йе мудерну, хлъц, хлъц...
- Ни мое, попе. По онуй времи ни йе имало иротикъ. Тогивъ кът им съ доще, мъжовете сваляле потурето, а жините зъпретвъли фустане. И бързу съ управяле, оти турците моело дъ ги изненадът...
- Въх, макя им, хлъц... Кмете, ми ти кво шъ играйш?
- Язе шъ съм рижесьор. Мъ мое и язе дъ са пусна у некоа роля. Мое дъ съм Караджата.
- Кой беше тоа? Дека сме пиле зайедно ли? Или и он йе избегал от дивити?
- Не бе, попе. Хайдутени съ биле. Хаджиата и те тоа, Караджата. Биле съ са с турцето.
- Аааа, кмете, не става. Нема дъ са бием с них. Знайш ли ходжата от Таратанчево каков курбан прай? И нъ байрямъ секой път мъ кани. Ти искъш дъ ма бийш с него. Ни съм съгласен, хлъц.
Поп Данчо отпи шумно с гулеми глътки. Исхълца съ и зайе ощи по-гиройскъ позъ.
- Виш, кмете, дай дъ напрайм нящо по-кумидийну. Дъ са радвът ората. А тизе искъш дъ са бийм. Ниък. Хлъц... Язе викъм, дека аджиата Митьо е одел със свойот приятел... Мъ ногу му йе завъртену името. Косьо шъ йе. Та одиле съ с Косьо у Таратанчево нъ госте. Ходжата ги йе канил нъ байряма. И съ са отрезале от едене и пийене. Коги съ са връщале, съ минале напреки през темнъта гора. И там съ срешнале ониа саму-диви ли или още нящо дека им имъ. И ногу съ са убичале. Цела нош. Кво шъ ричеш, кмете? Хлъц.
- Шъ ти ричъм язе, попе. Ти веке си готоф. Се нъ щураву тъ избивъ. Ей ги жините, нека и они си рикът думъта. Нъли сига йе димукрациа.
- Димукрациа, кмете, мукрациа, мъ язе пресъфнаф. Пуръчай дъ са намокрим, оти у таа жегъ шъ ни съ сбере акъло като сливъ за ошаф.
- Попеее, нема дъ та бивъ тебе за ъртис, ами пий идно още и си трай.
Отпи си поп Данчо от чашъта мъстичка и запя с дрезгъф глас:
„Стани ми, стани, оти слатко спиш,
яла дъ та нацилувам, та дъ пулитиш.”
Исхълца съ два пъти и прудължи.
„Шъ та заобичам като ладна биръ,
саму-дива моме, там на връх баиръ.”
Гледаф го умно и като видеф, чи немъ оправило с него, закриф събранието. Чекаше мъ пуреднъта тешкъ пиянскъ вечер с поп Данчо и негувити подвизи...