Защо е толкова трудно да повярвам, толкова истинско да го усетя-живота, болката от смъртта  всеки ден. Когато падах, знаех - зад гърбът ми се смеят тези, на който ръка подавах. Знаех, че ми обвиняват за болката. Не хората, а онази жестока злоба ме затвори, тя ме преобрази. Накараме, застави ме, да не вярвам на мечти. Съмнявах се, дебнех съдбата, като хиена жертвата си. Заиграх се със собственият си мозък. Съзнанието препускаше назад  по униженията, прескачаше през болката и се губеше в сълзите на един истински човек. Не знаех, че истината боли, а открита веднъж ме накара да я търся навсякъде - във всеки въздух. Затворих очи и просто се включих в маскарада, в поредния театър, без рокля и костюм, а само маска,  закрила изгорелите очи, закрила едно жалко лице. За Бога, защо е толкова трудно да повярвам, толкова истинско да го усетя. Допира на съжалението, привкуса на лъжата, нима са само те, нима съм тяхното дете. Докато отчаяно се лутам в себе си, умирайки по малко...

За мен няма сън и денят е нощ, а нощта е век. Докато всичко изгаря във мен, аз по малко осъзнавам всяка истина. Задушава ме, по-силна е от мен, от теб, от всеки. Тя реже с нож сърцето ми, крещейки колко много съм грешна, колко много съм ранявала гонейки една лъжа. Преследвайки до болка "просто любовта", търсейки спокойствие за мен, раних ли? Да, но ранявана оставах аз. Разкъсана от вътре с тази болка, с пресъхналата маска. Тежи ми от лъжи, толкова просех аз своите мечти. Погубвайки другите край мен, убих ли? Да, красотата в мен. Изгубих ли? Да и още губя обичта, умирайки по малко... Осъзнах го, а не спрях. Сякаш трябваше да ме разкъса, да ме разчупи, да остави белег по лицето, душата  очите сърцето. И не спря, продължи а бях дете. Какво очаквах, прошка ли!? За кое? Нима ме питате, какво говоря аз по дяволите, колко са объркани мислите ми нали! Не съм загубила разсъдък, а надежда и слънцето е черно! Да така е! Колко без мислени и скучни били са моите редове! Замислете се тогава, вашата болка вечер не ви ле разяжда? Не пуска ли отрова в кръвта фалшивият ви ден? Не прегризва ли спомените ви до кръв, не ви ли унижава до смърт? За нея говоря, за истината. Човекът не е грешка, а кукловод на собствената си съдба. Ние гледаме театъра на другите, без да осъзнаваме в този момент, кой гледа нашият.

-Здравей, не ме карай да се смея на себе си. Аз съм лъжата, живееща в прахта на празните ти мисли. Повярвай знам, колко гузно е да се измъкнеш със усмивка, но това е твоят театър и завесата е спусната до край.

Представлението отдавна почна. Зрителите чакат. Ти пристъпваш бавно към сцената - живот. Четеш репликите - лъжи. Просто ще го правиш, света да продължи. Колкото повече осъзнаваш кривия живот и грешната роля, толкова повече боли, (живота) . Ти оставаш, а публиката крещи:

- УУУУУУУУУУУУ... сбърка, сбърка думите!

- Не съм, не съм, прости животе!!!

И те крещят:

- Не ставаш, разкарай се зад завесата. Умирайки по малко...

Следваща сцена.

Защо е толкова трудно да повярвам, да повярваш, да го усетя, да го усетиш -живота, болката от театъра всеки ден и смъртта на сцената в мен?!