Защо е толкова трудно да повярвам, толкова истинско да го усетя-живота, болката от смъртта всеки ден. Когато падах, знаех - зад гърбът ми се смеят тези, на който ръка подавах. Знаех, че ми обвиняват за болката. Не хората, а онази жестока злоба ме затвори, тя ме преобрази. Накараме, застави ме, да не вярвам на мечти. Съмнявах се, дебнех съдбата, като хиена жертвата си. Заиграх се със собственият си мозък. Съзнанието препускаше назад по униженията, прескачаше през болката и се губеше в сълзите на един истински човек. Не знаех, че истината боли, а открита веднъж ме накара да я търся навсякъде - във всеки въздух. Затворих очи и просто се включих в маскарада, в поредния театър, без рокля и костюм, а само маска, закрила изгорелите очи, закрила едно жалко лице. За Бога, защо е толкова трудно да повярвам, толкова истинско да го усетя. Допира на съжалението, привкуса на лъжата, нима са само те, нима съм тяхното дете. Докато отчаяно се лутам в себе си, умирайки по малко...
За мен няма сън и деня ...