Вървя по дългия път и хиляди хоризонти в мен се разминават. Вървя без сюжет. Без граници. И съхранявам в дланите историята. Вървя без да знам накъде. Без път. Без посока. Вървя, просто защото мога да го правя добре. Вървя, за да знам, че мога.

Вървя до теб...

Разхождам се из пукнатините. Извивките на този град са сякаш отражения на мен самата. Разхождам се и се съзирам. Аз, облечена с дълга бяла рокля, вързана на плитка, с ухание на лавандула. И ти, румен и засмян. Чакаме се там. Под моста. В началото на града. Там, където никой не ходи по тъмно. Там, където всички се страхуват. Да не би в страха си, да открият себе си. Изтичваме до кладенеца. И съзираме отраженията си. Размазани. Размити. Но усмихнати.

Животът е, за да вървиш. И да те духа вятърът, просто върви. И да си сам през зимните пустини, без яке да вървиш, просто върви. Никой не те пита дали можеш. И как ще се справиш. Или можеш, или си заминаваш. Далече, към родния дом.

Хващаш ръката ми. Вглеждаш се в косите ми. Галиш ме нежно. Аз съм с онзи венец от цветя, който ти ми направи... 

Любовта е любов, въпреки виковете на онези, които забраняват. Тя е като река. Не можеш да я спреш. Не можеш да я изтриеш просто така. Можеш само да се пуснеш по нея. Или ще те удави. Или ще плуваш по течението. Все някой остров ще те приюти. Все някоя вълничка ще те пусне отново да се носиш. Да се носиш по течението на живота. И дори да си забравил как да обичаш, все някой ще те бутне в реката, за да ти припомни.

Обичаш ли се достатъчно, за да обичаш нечия река? С всичките и остри камъни и бурни водопади? С целия този пясък, който полепва по краката ти. И който не можеш да отмиеш никога. Давил ли си се в огромния водопад на реката? Бил ли си там, откъдето извира? Прекалено високо ли ти се струва?

Търсим реки, за да открием себе си.

Чуваме стъпки. Някой бавно се приближава към нас. Ние се споглеждаме. Преплитаме ръцете си още по-силно. Прегръщаме се. Силует. Тъмен. Мъж с пушка. Кладенец. И твоите красиви сини очи…

Не се търси в литературата ми, защото ще се откриеш. И ще се уплашиш колко си красив…

Понякога толкова дълго сте се търсели с някой през вековете. Играли сте на криеница. Ти си го търсел зад едната врата, а той те е издебвал от коридора. Видели сте се за миг. Просто кратък миг. И той е излязъл през заключената врата, незнайно как. Гонили сте се. Оставяли сте отпечатъци. Следи… Толкова дълбоки, че сълзят всеки път, когато се погледнете. И когато не е до теб…

След онзи мъж идва още някой. Пак с пушка. В очите им плуват тъмни реки. Готови на всичко, за да опазят нещо, което мислят, че им принадлежи. Мъжът, за когото ме сгодиха. И баща ми. Понякога най-близките ни, са нашите най-големи врагове, с които вселената се опитва да ни помири по интересен начин. Като ни скара отново.

За тях всичко е въпрос на чест. Баща ми, дал думата си на годеника ми. Баща ми, не признал любовта ми. Годеникът ми, с поругана чест.

Виновна ли съм, че те обичам толкова?

Двамата не мърдаме от местата си. Стоим тук и се чудим как да умрем. Заедно или поотделно. Дали да се спуснем по кладенеца на Хадес към подземния свят заедно, или да умираме всеки ден тук, на Земята, поотделно. Дали пръстите ни да плачат, че не се докосваме. Или да се опитаме да избягаме от реката, която споделяме. Но… ако си се намокрил до кости, как ще изсъхнеш? За колко десетки години? И дали си сигурен, че вятърът няма отново да те бутне в реката?

В този живот вървим заедно и аз ненадейно си спомням последната ни среща от този минал живот. Аз, обрекла се на живот без смисъл. Без теб. И ти, сгоден за жена, която не обичаш. Защото родителите винаги знаят най-добре!

Аз си спомням. От очите ми бликват сълзи. Ти ми се усмихваш и се чудиш какво ме е прихванало. И ме поглеждаш със същите топли очи.

Ще ми простиш ли някога?...

Нека изживеем този живот заедно, напук на всички останали.

и      н е к а     о т н о в о      о б и к н е ш      л а в а н д у л а т а…