-IX-

          С решение на Военно окръжие – Хасково донаборник Радослав Димитров Радев беше изпратен да отслужва задължителната си военна служба в Школата за запасни офицери в Плевен. В продължение на единадесет месеца при напрегнат дневен режим и стриктно спазване на Устава ги подготвяха за бъдещи командири на военни подразделения в страната. Курсант Радев активно се включи в лекционното обучение и практическите занятия, както и в двата учебни полеви лагера – зимен и летен, изпълняваше стриктно задълженията си като караул, участваше в РУМБ-овете*, а през месец декември даде своя дан и в събирането на неприбраната реколта от царевица, затрупана от снега по кооперативните блокове край село Тръстеник. Представи се отлично на държаните изпити в края на обучението и съвсем заслужено му беше присъден чин младши лейтенант. Още преди да си тръгне за Хасково, за да ползва полагаемата си годишна отпуска, беше му връчено решението на Щаба – изпращаха го командир на единия от взводовете във Военно формирование - 57080 в Шумен.

           Взводният бързо свикна с новите си отговорности и задължения, опозна града и околностите му, посети  старите столици Плиска и Преслав. Една неделя  заедно с още няколко отличили се войници от неговия взвод извървяха пеша разстоянието от село Кюлевча до Мадарския конник по билото на околните хълмове. Този средновековен скален барелеф, изсечен на високата скала, събуждаше в него смесени чувства на възхищение, страхопочитание и тъга. Загледан в изображението на конника с копието, кучето зад него и поваления лъв в краката на коня, оставяше се да бъде въвлечен от хода на историческото време, само че в обратна посока. – „Тук са живели първобитните хора, траките, римляните, византийците, славяните, българите, турците и все с копие или с пушка в ръка отвоювали правото си да бъдат господари на тази земя, ала никой от тях днес не я притежава. Историята е памет, извор на мъдрост и гордост, винаги ли обаче с насилие трябва да извоюваме правото си на живот, благополучие, чест и слава, любов и щастие?“ – питаше се взводният и мисълта за преходността на човешкия живот размекваше душата му, повиваше я в мъглива, влажна пелена от тиха скръб. Беше идвал по тези места като ученик в основното училище, но в разгара на пролетта всичко изглеждаше различно – много по-красиво и по-величествено. Хареса му и Шумен. Двете кина в центъра имаха по няколко прожекции на ден, театрални трупи от цялата страна, включително и от столицата, гостуваха със свои постановки в местния театър „Васил Друмев“. По засенчената от многогодишни дървета пешеходната зона на централната градска улица бяха разположени на открито кокетни заведения, където човек можеше да разпуска в приятна компания. Две от неговите съученички от гимназията следваха  в Шуменския университет. Радослав се свърза се с тях, уговаряха си срещи в почивните дни, изкарваха си весело, припомняйки си щуротиите от ученическите им години. За последните шест месеца от военната си служба младши лейтенант Радев само веднъж си ходи в Хасково. 

           Към края на месец май 1989 година Радослав получи писмо от майка си, в което тя му пишеше:  

        „Раде, надявам се да си добре, рожбо. С нетърпение очакваме уволнението ти. Много се тревожим с татко ти за теб. Напоследък тук при нас се случват тревожни събития, майко. Турците се вдигнаха на бунтове, организират  масови протести по села и градове. Демонстрацията в Джебел преди седмица, на 19 май беше, е била мирна. Хората се събрали, изслушали са ораторите, после са се разотишли по домовете по живо по здраво, нямало разправии с милицията. Ама чуваме, че в Шуменско, Разградско и Търговищко митингите са били по-многобройни, имало е сблъсъци между протестиращите и хората на реда. Разправят, стотици, хиляди манифестирали по улиците с кирки, вили и лопати в ръце, негодували срещу властта, носели лозунги с искания да им се върнат имената, да им се позволи да говорят на майчиния си език, свободно да изповядват религията си, да изпълняват необезпокоявани традициите, обичаите и ритуалите си, да бъдат освободени политзатворниците, излежаващи присъда след събитията по преименуването януари 1985 година. Цялата милиция е на крак тук, казват, имало заповед да стрелят и по демонстрантите, майко. Бог да пази всички ни!

          От няколко дена улиците на града са  пълни с червени  барети, въоръжени са с картечници и пистолети, някои водят и големи кучета със себе си. Има много арестувани турци, казват, някои ги измъчвали нечовешки по мазетата на МВР.  Помниш ли бай ти Селим от Узунджово, дето беше крояч в нашия шивашки цех? Бил един от водачите на митинга в Джебел, арестували го, били са го много в полицията. Пуснали са го оня ден, но целият бил в синини, трудно вървял. Обущарят в кооперацията Себайдин е от същото село, та той разправя. Селим лежал увит в пресни овчи кожи, не говорел, не искал да се храни, пък беше човек, който и срещу зло псе камък няма да хвърли. Много турци ги гонят от работа, разправят, щяло да има изселване. Живков бил казал да се махат, даже щял да ги изпроводи с музика към турската граница. Не знам какво става, сине. Чух, че по някои места имало и редовна войска. Знам, служба, клетва за вярност си дал, майко, трябва да браниш отечеството, пък си и командир, но тези хора искат само да бъдат оставени на мира, да живеят свободно и спокойно. Не знам, не знам  кой крив, кой прав, къде е истината, само кръв да не се пролива, да не погиват хора, да не остават вдовици без мъжка подкрепа и сироти дечица без бащино рамо! Разправят имало убити турци в Шуменско и в някакво Разградско село, Езерче беше май. Дано да няма война! Дано да не те пратят да измъчваш невинни хора, детето ми! Що стана така, чедо, що се вдигнаха хората един срещу друг? Какво има да делим?  Всеки ден се моля за теб, Раде! Дано Бог те опази жив и здрав!

          Иначе ние сме добре. Дядо ти Ради нещо е охтичав последно време, май стоял на течение, закашлял се, баба ти се обади. Взехме го, баща ти си пуснал един ден отпуск и го води в болницата. Бронхит хванал, доктор Мартинов му изписал лекарства и го сплашил, че ако не пие  антибиотика редовно, бронхитът, му казал, може да премине и в пневмония и да стане зле положението. Дядото ти уж обеща да остане у нас до контролния преглед, а още на третия ден взе да охка, да пъшка – стегнала му се е душата. Вика на баща ти, всеки си е цар в къщата, бабата няма да може да се оправи с козите, ще си пия илачите у дома, искам да си ходя. Нали го знаеш, думата му на две не може да става. Хеле, закарахме го с колата оная вечер на село. Мъчим се да го убедим да продаде стадото и да си гледа само градината и двора, че прехвърли вече седемдесетте, ама не ще. Баща ти е на работа, знаеш, идва си петък вечерта и в понеделник пак заминава на рудника. Тези дни се налага да пооставам до по-късно в кооперацията, няколко  кадъни от бригадата напуснаха и трудно смогваме да изпълним поетите поръчки. Пази се, Радославе! Когато можеш, обаждай се вечер на домашния, но да не говорим за тези неща по телефона, да не си навредиш на службата, чедо, страх ме е! Само да знам, че си жив и здрав и че си добре, майко! Ох, четири месеца служба ти останаха, дано се върнеш жив и здрав и да продължиш учението си! Не знам какво ни очаква. Остани със здраве, сине, и се пази! Моля те!“

          Радослав разбра, че майка му е разтревожена, още същата вечер отиде до пощата и се обади на домашния. Опита се да я успокои, каза ѝ, че не са получавали заповед войници от неговото поделение да участват в умиротворителни действия срещу протестиращите турци. Той я убеди, че няма никаква опасност за живота и сигурността му, че колкото и да изглеждат тревожни и сложни събитията, обстановката щяла да се успокои и всичко щяло да си дойде на мястото. В края на разговора помоли майка си на всяка цена да намери леля му Емине, майката на Белин, да я успокои и да ѝ каже да не се тревожи за сина си, нито за мъжа си. – „Предай ѝ майко, че много скоро всичко ще се промени. Да не изпада в паника и нищо да не предприема, да изчака спокойно развоя на събитията.“ – заръча синът ѝ . Душицата на стрина Николина се поотпусна за няколко дни.

            След разговора, докато се прибираше пеша в поделението, Радослав сам се чудеше на хладнокръвието и самообладанието си. Даже и гласът му не трепна, когато излъга майка си. Премълча истината за ръкопашните кървави сблъсъци между милиционерите и войниците от неговата рота с хората от първите редове на разгневеното множество, наброяващо над 5 000 души  в с. Каолиново на 19 май. Тогава пострадаха двама от служителите на реда, имаше ранени и сред протестиращите. Оправдана е онази лъжа, в която истината е премълчана заради нечие добро. Трябваше да ѝ спести излишни тревоги. Нищо не зависеше нито от него, нито от нея.

Следва

*Приликата с действителни лица и места е случайна.

Самадхи