18 oct 2007, 23:48

Телескопът 

  Prosa
1598 0 7
14 мин за четене
                                                                   Rima & Sorbus


Rima
Поредният безименен разказ


- Денис, лягай си вече! Два след полунощ е, не ми пука, че се вижда еди-коя-си звезда. След десет минути да си в леглото! - тъмнокоса жена гълчеше сина си.
- Уф, да! Чух, лягам, лека нощ! - симпатичен тийнейджър се отдръпна от телескопа си, затвори прозореца и измърмори нещо. Като видя, че синът й се приготвя да си ляга, жената напусна стаята. Ако се беше вгледала малко по-съсредоточено в телескопа, щеше да забележи, че той изобщо не е насочен към звездите. По-правилно щеше да е, ако кажем, че беше настроен да гледа към отсрещната кооперация. И още по-точно към седмия етаж, средния апартамент. Там живееше Тя.

Момичето, което се беше нанесло преди две години. Никога не й беше обръщал специално внимание - просто обикновено момиче. Виждаше я рядко, защото тя така и не се запозна с  "местната компания". Излизаше навън много често с приятелите си, явно не й трябваха нови. Останалите я мислеха за надута. На него му беше безразлична. Докато един ден не я видя как плаче, докато се връщаше към блока. Имаше нещо толкова красиво в мокрите й ресници, в стиснатите устни и разпилените коси. Сякаш за пръв път я виждаше. От този момент започна да я наблюдава. Научи името й - Емилия, като съученичката му. Оказа се, че учат в две съседни училища. Проследи я и видя къде ходи на уроци по китара. Любимият й клуб бе съвсем наблизо. Чудеше се как не я е забелязал цяла година и половина. Вярно, че не беше от тези, които поразяват с красотата си. Но ако се вгледаш по-дълго, щеше да забележиш топлината, която струеше от очите й, мекия отблясък на косата й и нежните черти на лицето й.

 Така и не разбра дали си има приятел. Не че беше от онези момчета, които чакаха цяла вечност преди да поканят някое момиче на среща. Но нещо го спираше да отиде и да й предложи да излязат. Въпреки че никога повече не я видя да плаче, усещаше тъгата й. Но тя не беше тъжна, дори напротив - усмивката винаги озаряваше лицето й.

  Веднъж докато зяпаше през прозореца случайно я видя - на терасата й. Правеше сапунени мехури и ги пукаше, приличаше на малко дете. Същата вечер я видя  в стаята й. Излъга родителите си, че се интересува от астрономия и те му купиха телескоп... Прекарваше вечерите си пред отворения прозорец. Така и не разбра кога се влюби в нея. Стана му хоби да я наблюдава, заряза дори чата  - тя беше далеч по-интересна. Винаги измисляше нещо забавно - едната вечер ще свири на китара, втората ще нарежда пъзел, третата ще рисува. Обичаше да разглежда стаята й - беше пълна с плакати и всякакви джунджурии. Сама си правеше бижутата. Всъщност накити, ако трябва да сме по-точни. Често имаше гости, но много рядко някой влизаше в стаята й - тя беше нейната светая светих. Караше се с майка си, но обожаваше баща си.

   Това скрито наблюдение сигурно щеше да продължи още много дълго, ако Денис не се разболя. Цял месец не можеше да мръдне от леглото, а родителите му прибраха телескопа. След много караници и сръдни си го получи обратно. Но нещо се беше променила - Емилия вече не се усмихваше. Лицето й беше станала изпито и бледо. Самата тя изглеждаше толкова крехка, като порцеланова кукла. Денис изобщо не можеше да си обясни всичко това. Оставаше му още седмица и тръгваше отново на училище.

    Един ден, докато зяпаше през терасата, я видя - вървеше несигурно, залиташе и аха да падне. Вече се свечеряваше и когато се скри в един ъгъл, му се наложи да присвие очи, за да я види. А беше по-добре да не го прави. Момичето бръкна в джоба си и извади шишенце и спринцовка. Догади му се, не искаше да я гледа. Прибра се в стаята си. С ирония си спомни какво беше чел преди няколко дни "Бъди падащ камък в кристален свят". Точно това беше за него Емилия. Чувстваше се объркан, не знаеше какво да мисли. Всичките му представи,  крехки като къщичка от карти, бяха разбити. Мислеше я за умна, интересна, забавна, а тя се оказа толкова слаба. За него беше като сияйна звезда, единствената възможност да се отдели от скучното ежедневие и да помечтае. Повелителка на измислен свят, създаден от него, а ето че и тя беше земен човек. Със своите недостатъци и слабости. Цветята в прекрасната градина вече не ухаеха така сладко, водата не беше така бистра и небето не бе тъй безоблачно. Сякаш всичко посърна и най-вече той, но не го показа, а го скри дълбоко в себе си.                      
Седмицата мина, изпълнена със съмнения и надежди, че е сбъркал, че не я е познал. На път за училище срещна Мартин:

- Хей, ти  най-накрая оздравя. Чу ли какво е станало с Емилия?

- Мхм.
- Лоша работа. Горкото момиче. Сестра ми е била след майка й в аптеката. Купувала й е три дози инсулин... - от този момент нататък той нищо не чуваше. Ето защо беше толкова бледа и вяла през последните дни. Значи не беше зависима, а просто си вземаше лекарството. Денят мина неусетно. Бързаше да се прибере. Ако можеше щеше да бяга по стълбите. Останал без дъх, с последни сили той натисна звънеща. Отвориха му мигновено, красива усмивка и тъжни очи:

-  Да, кого търсите?


Sorbus (продължение) 

- Да, кого търсите?

Денис стоеше изправен пред нея, а стъпалата го бяха оставили без дъх.

Опитваше се да изглежда твърд и невъзмутим като скала. Както винаги! Но странно - тази скала се топеше отвътре от някакъв необясним огън. Пред него, само на крачка разстояние стоеше момичето, което нахлу с гръм и трясък в неговия свят. Гледаше го с топлите си очи и само ако протегнеше ръката си, можеше да я погали по косата.

Странно! За пръв път му се случваше увереността да го изостави.

"..., кого търсите?" още отекваше в съзнанието му и имаше чувството, че се намира в някакво безвремие.

"Теб, Еми! Знам всичко..." - помисли си той, но не знаеше как да го изрече на глас.

- Знам всичко! - успя да излезе от пребледнелите му устни.

"Изложих се..." - помисли си.

Емилия го погледна въпросително.

- Еми, кой е? - прозвуча гласът на майка й.

- Някаква грешка, мамо... - отвърна момичето, като не преставаше да гледа "нахалника" въпросително и съсредоточено право в очите.

- Извинете за безпокойството! - каза Денис и си помисли "Божичко, какъв глупак съм!"

Обърна се бавно и тъжно заслиза по стъпалата.Имаше усещането, че всичко продължи цял век. Разбираше, че пропилява нещо, че нещо си отива безвъзвратно като пясък между отворените пръсти, но не знаеше как да стисне шепи и да го задържи.

"Край!" - помисли си Денис. Замалко се олюля и се облегна на зеления цокъл. А до ръката му някой беше написал с червило Г+Л=ВЛ. Тайничко завидя...

На стълбищната площадка го настигна гласът на Емилия:

- Чакай!... Мисля, че и аз също знам! Заповядай! Влез...

Не можеше да повярва на ушите си! Обърна се бавно... Видя Еми да стои на прага и да сочи навътре към апартамента. Съдбата му даваше втори шанс.

"Какво пък толкова? По-лошо не може да бъде!" - помисли си момчето и бавно запревзема стъпало след стъпало. На входа очите им се срещнаха за миг, но и двамата много бързо извърнаха погледите си в страни.

- Кое е това момче, Еми? - попита майка й.

- От съседния клас, мамо - отговори тя. А после се обърна към Денис:

- Заповядай! От тук...

Влязоха в стаята й - онази стая, която позанваше толкова добре. Плакатът беше на "Дийп Пърпъл". Не беше чувал за тази група.

Денис избра табуретката, а Еми се настани на края на леглото си и по момичешки сбра коленете си. Погледна го спокойно и попита:

- Какво знаеш?

- Видях те, когато си поставяше инсулина - отговори Денис, след като вътрешно в себе си реши да бъде откровен. Нищо по-разумно от това, не можеше да измисли.

- Ааа... Това ли било? - и лицето й доби сериозно изражение - А на тебе какво ти влиза в работата?

Ето на този въпрос Денис не знаеше как да отговори. Как да се обясни на едно "непознато" момиче защо от толкова дълго време я наблюдава, защо дъхът му спира, само като я зърне дори и за миг, защо животът му се осмисли, когато тя се появи в него...

- А ти какво знаеш? - попита на свой ред той.

- Знам, че някой от отсрещната кооперация ми изпраща слънчеви зайчета с телескопа си. Да познаваш някой, който умее да изпраща слънчеви зайчета?

- Аз ли? Неееее... Не познавам този... тип! - пошегува се Денис, като успя да вложи в усмивката си огромна доза самоирония.

- А знаеш ли, ако повикам баща ми какво може да ти се случи? - отговори му по същия начин Емилия и го погледна изпитателно.

- Предполагам... - каза тъжно момчето. Бяха го разкрили и това не вещаеше нищо добро.

- Не го прави повече!... Моля те! - каза Еми и се усмихна - Все пак не е приятно да се чувстваш като зелена еуглена под микроскоп.

Лицето на Денис стана сериозно. Той я погледна право в очите и каза:

- Никога повече, Еми!

И тя разбра - той ще удържи на думата си!

- Няма да го извикам... Но ми обещай да ми покажеш звездите през онова нещо - помоли Еми.

От този миг нататък те станаха неразделни. Даже се чудеха как така не са се познавали още от преди. Имаха усещането, че се знаят най-малко от хиляда години. Заедно учеха уроците си, заедно слушаха любимата си музика, заедно се разхождаха до онзи клуб, където тя свиреше на китара.

Всички забелязаха промяната. Очите на Еми оживяха и не гледаха така тъжно, а Денис просто летеше. Някои от приятелите му го гледаха със снисхождение и му се подиграваха, че е влюбен. Те самите се перчеха, че снощи са "забили" поредното гадже. Други го увещаваха съвсем доброжелателно да я зареже. И само един от тях - най-истинският и най-верният, го разбираше.  Не спомена и думичка по въпроса. На всички Денис отвръщаше с усмивка, без да отрони и думичка. На никого не разреши да се докосне до неговия свят. Онзи свят, в който беше ТЯ.

Денис се стараеше да не споменава нито дума за болестта й. Тя също не обичаше тази тема.

Денис се стараеше да се държи с нея като с напълно здрав човек, да и дава кураж и надежда. У Емилия имаше достойнство, което не й позволяваше да хленчи.

Веднъж се прибираха към къщи. Можеха да го направят по-бързо с някой от автобусите, но и двамата не желаеха. А навън беше вече тъмно. Вървяха си, хванати за ръка и им се искаше да вървят така през цялата нощ. Мълчаха. Тогава Денис спря, погледна нагоре и се обърна към Еми:

- Виждаш ли онези четири звезди?... Ето там!...

- Които са като неправилен четириъгълник? Да...

- А другите две, които сочат настрани?

- Да! Виждам ги...

- А онази мъничката, която едвам блещука до втората?

- Нееее... Момент! Да, виждам я!

- Еми, това е твоята звезда! Подарявам ти я! От днес ти си неин собственик. Имаш правото да се разпореждаш с нея както си искаш. А задължението ти е да я пазиш.

- О, Денис! - каза момичето и той усети пръсти й да се сплитат на тила си - Благодаря ти! Никой до сега не ми е подарявал такъв подарък...

Една момичешка целувка стопли дясната му страна. Беше малко неочаквано, но много, много приятно! И тогава усети горещина в стомаха си... Горещина, която накара сърцето му да бие до пръсване и го остави без дъх. Не беше много сигурен, какво трябва да направи в момента, но ръцете му като че ли сами обгърнаха талията й. Притегли я лекичко към себе си и не осети съпротива. Главата й падна на гърдите му. Усещаше топлината на тялото й, усещаше тежестта и мекотата му и чувстваше как израства. Как животът го сблъсква едновременно и с неразбирането на приятелите му, и с тежката болест на любимото момиче, и с онова неземно и изгарящо чувство, което усещаше в този миг.

Еми го погледна с черните си, навлажнени очи и цялата им топлина се разля по тялото му. А устните им се намериха сами...

И нямаше значение, че около тях ревяха моторите на нощните автобуси. И нямаше значение, че минувачите ги гледаха навъсено, дори с укор. И нямаше значение, че есента пращаше своя първи хлад. И нямаше значение, че тази звезда бе подарявана вече много, много пъти от много, много момчета на много, много момичета.

Сега, това нямаше значение!

А болестта напредваше...


- Дени, след като Марто ще си има сестричка, това означава, че ще трябва малко да поразтребим из къщи. Трябва да се подреди тавана, за да сложим излишните неща там - подхвана разговора жената. Имаха навика да обсъждат всички важни въпроси по време на вечерята.

Мъжът се хранеше съсредоточено срещу нея в малката, уютна кухничка. Тройката заформяше едно момченце на около пет годинки. За Денис изминалия ден беше тежък и напрегнат. Още от сутринта имаше среща с инвеститорите, които го притискаха за пусковия срок на новата кооперация. За тях времето беше пари и те искаха час по-скоро да я продадат, за да спечелят. Наложи му се да отскочи и до склада за строителни материали, а после попадна в задръстване. Причината беше една много тежка катастрофа. Видя как измъкваха пострадалите от безформената купчина ламарина и стъкла. Видя кръвта и безжизненото тяло на младата жена, която се беше возила до шофьора. Тази картина го преследваше през целия ден, като го караше да връща лентата отново и отново... После трябваше да спори с работниците, които бяха построили кофража не както се изискваше. А Денис беше перфекционист. Не обичаше половинчатите неща. Радваше са на домовете, които беше построил, като на свои собствени деца.

- Денис, слушаш ли ме изобщо? - попита жената.

- Да мило, ще го направя! - отговори механически той.

След вечеря, мъжката част от семейството се отправи към тавана.

Бащата отвори вратата на тавана. Той беше малък, а сякаш целия му живот бе събран там. Денис не обичаше да трупа много вещи, но тези, които бяха тук, като че ли умело разказваха различни истории.

- Тати, каква е тази тръба? - попита момченцето.

Телескопът! Толкова отдавна беше...

Мъката го връхлетя като лятна буря. Като ястреб се спусна върху му и впи металните си нокти в сърцето му. Изпита почти физическа болка. Една буца заседна в гърлото му. За пръв път му се случваше от толкова време насам...

Дали картинката от днес не си казваше своето? Дали вече остаряваше? Или се размекваше? Или и трите едновременно?

Една сълза бавно се спусна по дясната му страна. Нямаше сили да я изтрие...

- Тати, плачеш ли? Защо плачеш? - попита тревожно момченцето.

- Нищо, Марти... Няма ми нищо! - отговори Денис и вещо прикри следите - Това се нарича телескоп. С него се гледат звездите. Някой ден ще ти покажа. Подарявам ти го. От днес, той е твой...

© Пенко Пенков Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??