Беше късна есен кога пазихме кариерата с Димча, ноември ли беше, декември ли, не помня. Деня беше къс, нощта дълга. Тамошните работници, отрудени челяци, гледат как да остържат системата. Затворили едно теле в празният фургон до работилницата, турили му кофа с вода и му хвърлили две бали сено да рупа. Денем, нощем без прозорец, без светлина, туй теле ще се отели. Крият го от началството, а началството уж не знае. То само за малко тука го държат, докат' дойде времето на луканките, щото от близкото село е купено, пък и касапин лесно не се намира.

           Идваме ние на смяна, а ония си тръгват. Думат ни:

        - Изкарайте го малко теленцето, да се поразтъпче, да изразходи енергия, че през деня  хич не става, ще вземат да ни угадят и после ходи обяснявай.

          Ние с Димча, нали сме добри души, ако да сме женско, гащите си не можем да вдигнем, влезнахме им в положение. Приехме присърце работата, пък и животинката, как да не я съжалиш.

          Захапахме смяната, запалихме лампите, поогледахме се, поослушахме се и отидохме да видим телето.

       Дърпам  резето на вратата, отварям и светя с фенера. Гледам една голяма глава с две големи очи насреща ми. Туй като видя светлина, че като скочи право през вратата и навън. Едвам сварих да се дръпна, да не ме сгази. Бяга то и скача, че и къчове хвърля по пътя напреде, до края на оградата, при жарето с лампите. Стигна до там, пък като скочи и се врътна на обратно във въздуха, тупна на краката си и застина. Гледа ни, и ний го гледаме. Тоя черен бяс на единият край на пътя, ний на другият. Засилва се то. Пак бяга, пак хвърля къчове и към нас лети.

         -Тая черна маса ще ни пихкьоса!:-викам - Да бягаме ли, да скачаме ли?

         -Дай да се дръпнем пък да го видим, туй теле, бик ли ще е, крава ли?-измъдрува Димча.

      И тъй, както се чудим, стига ни то на десет крачки, пък спря, пак се извърти, пак на обратно. Тъй прави нагоре-надолу много пъти.:

        - Този черен дявол де го изтървахме, голяма бела си отворихме.

         Димчо по-голям от мене,  селски челяк, по-селски работи му идват на акъла, каза:

       - Ще бяга, ще бяга и ще се умори, къде ще ходи, дворът е запретнат, я Апостоле отиди до Москвича, вземи едно въже имам отзаде в багажника. Ще направим примка и ще я метнем на врата му. Веднъж по телевизора тъй гледах, стягат здраво и то се кротва.

        Взех  въжето, направихме примката, пък седнахме да гледаме мурафети. Тъй де, какво ще се морим.

А онуй ми ти бяга и играе. И тъй три часа.

       Нейсе се кротна и застина в тъмното под сливата. Пръхти там и ни гледа жално. Отивам  при него с план. В едната ръка сено, в другата въже. Подавам му сеното, а то изпъва шията напред. Омятам му въжето, пък после дърпам здравата. И Димча идва да помага. Онуй се  поопъна, задъхна се и се кротна. Чудо някакво. После, лека-полека дето се вика, като теле на заколение, го запряхме. Хайде обратно във фургона. Да му берат другите гейлето, щото нашата я свършихме, дано някой ни каже браво.

       Мъка не мъка, жалост не жалост, дойде и нашето време да се опнем, да отпочинат кълките, че туй дълги смени в тъмното не минават бързо.