Беше късна есен кога пазихме кариерата с Димча, ноември ли беше, декември ли, не помня. Деня беше къс, нощта дълга. Тамошните работници, отрудени челяци, гледат как да остържат системата. Затворили едно теле в празният фургон до работилницата, турили му кофа с вода и му хвърлили две бали сено да рупа. Денем, нощем без прозорец, без светлина, туй теле ще се отели. Крият го от началството, а началството уж не знае. То само за малко тука го държат, докат' дойде времето на луканките, щото от близкото село е купено, пък и касапин лесно не се намира.
Идваме ние на смяна, а ония си тръгват. Думат ни:
- Изкарайте го малко теленцето, да се поразтъпче, да изразходи енергия, че през деня хич не става, ще вземат да ни угадят и после ходи обяснявай.
Ние с Димча, нали сме добри души, ако да сме женско, гащите си не можем да вдигнем, влезнахме им в положение. Приехме присърце работата, пък и животинката, как да не я съжалиш.
Захапахме смяната, запалихме лампите, поогледахме се, поослушахме се и отидо ...