Някак

си странно обърнат е светът. Хората се делят на две групи-на нормални и луди. Пък лудостта също е различна, тя или се проявява както по принцип, регистрира се, след допълнително потвърждение на заболяването и веднага става всеизвестен факта, че въпросния човек е луд, дали вродено или в последствие от отминали събития...

 А оная лудост дето почти никой не те подозира за психически отклонения, е доста по-различна и странна от обикновената. Тя се проявява с намеци, тихомълком, но има голяма вероятност някой изпатил си от тебе, да заподозре, че мозъкът ти е оръфан от червеите на лудостта. 

 И това е, няма какво да се направи, няма начин да се предотврати тази ненормалност, защото никой не знае със сигурност дали си побъркан или просто луд. И понеже въпросното "заболяване" е необратимо и доста често срещано, съществуват невъобразимо множество от подобни...

 Това нещо си помисли Стефан, дето си бе изпатил от някакъв странен тип човек, дето беше от въпросните ненормалници, за които нямаше документи, че имат психически отклонения... Той в момента седеше в едно скромно барче, докато очакваше този странен тип. Казваше се Ганчо. Те двамата никога не бяха в тесни отношения, но Стефан бе чувал всичките му случки, от бившите му приятели, които познаваше.

 Но понеже Ганчо не бе никак точен, на Стефан му се бе наложило да чака прекалено много време. В това време пристигна сервитьорката, която за пореден път го попита какво още ще желае, след като забеляза, че е изпил кафето си.

 Стефан отвърна с едно "Все още нищо, очаквам някого", и момичето с любезност го отмина, усмихвайки се мило. 

 И най сетне се отвори вратата на заведението, Ганчо влизайки, оглеждайки всяко кътче от бара и подушвайки миризмата на готвена манджа, както се викаше по селски, той бавно и тромаво се приближи до Стефан, усмихна се сухо и седна. Той беше облечен с черен, вече избелял панталон и най-обикновена риза. Голото му теме лъщеше, а брадата му набола стърчеше. На Стефан му се стори, че в абсолютно същия вид, го бе запомнил последния път, в който го бе видял. Дори дрехите бяха същите, не бе съвсем сигурен, но личеше, че не бяха чисто нови. 

 Ганчо го изгледа съмнително, огледа се наоколо подплашен и след като се усети, че бива да е любезен, стана отново и подаде ръка на събеседника си, докато другата беше прибрал в джоба, стискайки портфейла си. Той не обели и дума, не се почувства неудобно от факта, че изглеждаше ужасно невъзпитано в очите на другите това.

Изпуфтя, изпъшка и се хвана бързо за рамото. Разтри го и седна. Стефан го поздрави учтиво, а Ганчо промърмори сърдито:

-Охх, колко зле се чувствам! Изкълчих си рамото, така ме боли сега... А пътя който бих от село до тук... Толкоз съм уморен! 

 Сервитьорката, видяла новия клиент, се приближи веднага до тях и взе поръчката, която се състоеше от наливна бира. Ганчо изгледа жално, жално и промълви:

-Забравих си портфейла... Сега, ще трябва да ми плащаш поръчката... Как ме хваща срам, сега! Но пък то един портфейл... Поне един лев да имаше там... А то..-в този момент стисна кожения си, изпоиздран, стар вече портфейл, който щеше да се разпори от всичките банкноти, които бяха натъпкани вътре.

-Не се тревожи, нали съм те поканил. Не се тревожи за парите.-каза бързо Стефан и се усмихна.-Но какво е това безпаричие? Ако не ме лъже паметта, ти не бе беден човек. 

-Не бях, но с тези сметки... Токът увеличиха, това увеличиха, онова...-промълви Ганчо, нещастно, почти изхлипвайки го. 

-Разорил си се?!

-Слава богу, все още не!-Ганчо разгледа Стефан, вече бе позабравил как изглеждаше, при все че не го бе виждал много пъти. Бяха учели в една гимназия, съседните класове, но нищо повече. Заради това се зачуди по какъв случай се бе сетил за него и реши да попита.

-Случайно открих номерът ти, записан  в една купчина от листи. По-рано пък един мой приятел.. Димитър сещаш се нали?-отвърна Стефан

-Сещам се да...-изпуфтя Ганчо, при спомена за Димитър и изгледа сърдито Стефан, при което мъжът продължи:

-С Димитър си говорехме и стана дума за тебе... Та най-накрая се реших да ти се обадя, от много време не сме се чували, не сме се виждали... Исках да те разпитам много неща... Не, че желая да ти развалям настроението и да се бъркам в личния ти живот, но нали бяхме съученици. 

-Ти за себе си кажи първо как си, после ме гледай мен.

-Е, как съм... Чувствам се прекрасно. Жената е добре, дъщеря ми я приеха в Медицинския... Синът живее с приятелката си в Холандия.. Щастлив съм щом виждам щастието на моите хора.

-Да, наистина какъв добър късмет си извадил. Животът ти си върви..., моя вече угасна.

-Прехвърлихме петдесетте, какво искаш ти? Да се гледаш в огледалото все тъй млад и снажен?

-Остави старостта, аз друго имам предвид. Желанието ми за живот, силите ми... Те са нищожни, угасват, аз угасвам в това време. Скапах се. Не изживях и един хубав миг. 

-Не се самосъжалявай... Сигурен съм, че е имало такива.

-Не, бъркаш се. Съдбата на мен ми е отредила да се мъча. Не издържам повече, нали разбираш?

   В това време сервитьорката отново се яви с бира в ръка, постави я на масата и побърза да се дръпне от тях, защото усети че прекъсва някакъв важен разговор. Ганчо отпи глътка от бирата и се замисли върху думите си. Надали бе напълно прав, преиграваше, но чувстваше, че е напълно излишен от целия пуст свят, че никой не се нуждаеше от него. Изведнъж съжали, съжали, но не себе си, а останалите. През всичките тези 55 години, дето ги бе живял, не бе направил ни едно добро нещо за някой, гледаше единствено себе си, недоволстваше, съжаляваше се, охкаше и преиграваше... Това бе станало неизменна част от ежедневието му... Хората все си бяха патили от него, подозираха го, че е луд дори, само защото напълно недообмислените му постъпки бяха изключително странни, хората се плашеха, защото подобни действия бяха свикнали да очакват от ненормален човек. Но нека оставаше настрана сцените, в които избухваше... Той си признаваше сега, че дори не заслужава да живее. Че е една издънка, макар винаги до сега да се бе мислел за нещо повече от другите. Да бе смятал, че има нещо сгрешено в света... А сега осъзнаваше точно обратното и изведнъж усети срам от стоящия пред него човек. Усети, че се зачервява и, че не може да продума нищо повече, от това което бе казал до сега. Погледна жаловито Стефан, който се чудеше дали да каже нещо или да очаква Ганчо да продължи речта си. Но щом и двамата разбраха, че ще стоят в пълна тишина, Стефан се престраши и промълви:

-Не разбирам. 

  Думите се забиха в сърцето на Ганчо, все едно че го бе обидил. Чак очите му се насълзиха, при спомените, които в момента прииждаха в главата му. Във всичките той виждаше себе си като виновник, а не някой друг. Това го засегна, преглътна трудно и въздъхна тежко. Знаеше, че не трябва повече да мълчи, а да продължи да отстоява позицията си, да задържа образа на безсърдечен психопат и попита с ирония:

-А как искаш да ти обясня?-толкова бе студен гласът му, а очите му така пронизваха, че Стефан се изплаши и възкликна:

-Извини ме! Ти започна да разказваш нещо. 

-Да, знам... Искаш да продължа да се измъчвам ли?

-Моля?

-Като говоря ми става зле душевно.

" Какъв странник"-помисли си Стефан и му се усмихна, задавайки следващ въпрос, все едно че бе разследващ следовател.

-Какво стана с дъщеря ти. 

-Толкова много неща, ще трябва да напиша книга и да ти я изпратя, за да разбереш.

-Накратко. Към лошо или към добро?

-Тя вървеше към добро, аз я тласках към лошо. Държах се безумно, сега го осъзнавам.

-Защо какво си направил?

-Исках да я възпитам по мой образ, все едно че бе длъжна да прилича на мен, а ние сме толкова различни, че не е истина. И се започна със забраните, диктаторския режим. Какво можех да направя иначе ми кажи. 

-Да отпуснеш малко юздите може би.

-Но погледни я сега не иска да ме види. Намрази ме, и как няма, щом като й бях напълно чужд, а се нахвърлих да й забранявам и да й говоря какво да прави. Дори не ме бе опознала и веднага разбра, че съм отвратителен. А аз продължавах да я карам да се чувства виновна. Да й набивам в главата, че за нищо не става. Кой родител би го направил? Но и тя не отстъпи, все на нейното ставаше, не позволи да й наложи някой друг своето мнение. 

-Жалко... Жалко, че си малтретирал психически детето, разбираемо е, ако сега не може да те понася. Ти на нейно място какво би почувствал? 

-Аз не съм я малтретирал, просто се държах странно.

-А кажи какво направи със съпругата си, Ганчо. Нея не я ли изтормози достатъчно?

-И толкова съжалявам в момента, но кажи ми как да върна времето назад? Способен ли съм на такова нещо?

-Дори и ти не си. Виж, не съм запознат достатъчно с твоята история, но от всичко това което съм чувал останах с впечатление, че си се държал животински с много хора.

-И съжалявам.

-Да беше мислил. Кажи защо със семейството си се държа чудно, с майка си, сестра си, племенниците... А със съпругата, детето и приятелите... Толкова ужасно?