29.11.2015 г., 22:23 ч.

Тепегьозът от САЩ 

  Проза » Повести и романи
427 0 0
28 мин за четене

 

По действителна

 

история....

 

Някак
си странно обърнат е светът. Хората се делят на две групи-на нормални и луди. Пък лудостта също е различна, тя или се проявява както по принцип, регистрира се, след допълнително потвърждение на заболяването и веднага става всеизвестен факта, че въпросния човек е луд, дали вродено или в последствие от отминали събития...
 А оная лудост дето почти никой не те подозира за психически отклонения, е доста по-различна и странна от обикновената. Тя се проявява с намеци, тихомълком, но има голяма вероятност някой изпатил си от тебе, да заподозре, че мозъкът ти е оръфан от червеите на лудостта. 
 И това е, няма какво да се направи, няма начин да се предотврати тази ненормалност, защото никой не знае със сигурност дали си побъркан или просто луд. И понеже въпросното "заболяване" е необратимо и доста често срещано, съществуват невъобразимо множество от подобни...
 Това нещо си помисли Стефан, дето си бе изпатил от някакъв странен тип човек, дето беше от въпросните ненормалници, за които нямаше документи, че имат психически отклонения... Той в момента седеше в едно скромно барче, докато очакваше този странен тип. Казваше се Ганчо. Те двамата никога не бяха в тесни отношения, но Стефан бе чувал всичките му случки, от бившите му приятели, които познаваше.
 Но понеже Ганчо не бе никак точен, на Стефан му се бе наложило да чака прекалено много време. В това време пристигна сервитьорката, която за пореден път го попита какво още ще желае, след като забеляза, че е изпил кафето си.
 Стефан отвърна с едно "Все още нищо, очаквам някого", и момичето с любезност го отмина, усмихвайки се мило. 
 И най сетне се отвори вратата на заведението, Ганчо влизайки, оглеждайки всяко кътче от бара и подушвайки миризмата на готвена манджа, както се викаше по селски, той бавно и тромаво се приближи до Стефан, усмихна се сухо и седна. Той беше облечен с черен, вече избелял панталон и най-обикновена риза. Голото му теме лъщеше, а брадата му набола стърчеше. На Стефан му се стори, че в абсолютно същия вид, го бе запомнил последния път, в който го бе видял. Дори дрехите бяха същите, не бе съвсем сигурен, но личеше, че не бяха чисто нови. 
 Ганчо го изгледа съмнително, огледа се наоколо подплашен и след като се усети, че бива да е любезен, стана отново и подаде ръка на събеседника си, докато другата беше прибрал в джоба, стискайки портфейла си. Той не обели и дума, не се почувства неудобно от факта, че изглеждаше ужасно невъзпитано в очите на другите това.
Изпуфтя, изпъшка и се хвана бързо за рамото. Разтри го и седна. Стефан го поздрави учтиво, а Ганчо промърмори сърдито:
-Охх, колко зле се чувствам! Изкълчих си рамото, така ме боли сега... А пътя който бих от село до тук... Толкоз съм уморен! 
 Сервитьорката, видяла новия клиент, се приближи веднага до тях и взе поръчката, която се състоеше от наливна бира. Ганчо изгледа жално, жално и промълви:
-Забравих си портфейла... Сега, ще трябва да ми плащаш поръчката... Как ме хваща срам, сега! Но пък то един портфейл... Поне един лев да имаше там... А то..-в този момент стисна кожения си, изпоиздран, стар вече портфейл, който щеше да се разпори от всичките банкноти, които бяха натъпкани вътре.
-Не се тревожи, нали съм те поканил. Не се тревожи за парите.-каза бързо Стефан и се усмихна.-Но какво е това безпаричие? Ако не ме лъже паметта, ти не бе беден човек. 
-Не бях, но с тези сметки... Токът увеличиха, това увеличиха, онова...-промълви Ганчо, нещастно, почти изхлипвайки го. 
-Разорил си се?!
-Слава богу, все още не!-Ганчо разгледа Стефан, вече бе позабравил как изглеждаше, при все че не го бе виждал много пъти. Бяха учели в една гимназия, съседните класове, но нищо повече. Заради това се зачуди по какъв случай се бе сетил за него и реши да попита.
-Случайно открих номерът ти, записан  в една купчина от листи. По-рано пък един мой приятел.. Димитър сещаш се нали?-отвърна Стефан
-Сещам се да...-изпуфтя Ганчо, при спомена за Димитър и изгледа сърдито Стефан, при което мъжът продължи:
-С Димитър си говорехме и стана дума за тебе... Та най-накрая се реших да ти се обадя, от много време не сме се чували, не сме се виждали... Исках да те разпитам много неща... Не, че желая да ти развалям настроението и да се бъркам в личния ти живот, но нали бяхме съученици. 
-Ти за себе си кажи първо как си, после ме гледай мен.
-Е, как съм... Чувствам се прекрасно. Жената е добре, дъщеря ми я приеха в Медицинския... Синът живее с приятелката си в Холандия.. Щастлив съм щом виждам щастието на моите хора.
-Да, наистина какъв добър късмет си извадил. Животът ти си върви..., моя вече угасна.
-Прехвърлихме петдесетте, какво искаш ти? Да се гледаш в огледалото все тъй млад и снажен?
-Остави старостта, аз друго имам предвид. Желанието ми за живот, силите ми... Те са нищожни, угасват, аз угасвам в това време. Скапах се. Не изживях и един хубав миг. 
-Не се самосъжалявай... Сигурен съм, че е имало такива.
-Не, бъркаш се. Съдбата на мен ми е отредила да се мъча. Не издържам повече, нали разбираш?
   В това време сервитьорката отново се яви с бира в ръка, постави я на масата и побърза да се дръпне от тях, защото усети че прекъсва някакъв важен разговор. Ганчо отпи глътка от бирата и се замисли върху думите си. Надали бе напълно прав, преиграваше, но чувстваше, че е напълно излишен от целия пуст свят, че никой не се нуждаеше от него. Изведнъж съжали, съжали, но не себе си, а останалите. През всичките тези 55 години, дето ги бе живял, не бе направил ни едно добро нещо за някой, гледаше единствено себе си, недоволстваше, съжаляваше се, охкаше и преиграваше... Това бе станало неизменна част от ежедневието му... Хората все си бяха патили от него, подозираха го, че е луд дори, само защото напълно недообмислените му постъпки бяха изключително странни, хората се плашеха, защото подобни действия бяха свикнали да очакват от ненормален човек. Но нека оставаше настрана сцените, в които избухваше... Той си признаваше сега, че дори не заслужава да живее. Че е една издънка, макар винаги до сега да се бе мислел за нещо повече от другите. Да бе смятал, че има нещо сгрешено в света... А сега осъзнаваше точно обратното и изведнъж усети срам от стоящия пред него човек. Усети, че се зачервява и, че не може да продума нищо повече, от това което бе казал до сега. Погледна жаловито Стефан, който се чудеше дали да каже нещо или да очаква Ганчо да продължи речта си. Но щом и двамата разбраха, че ще стоят в пълна тишина, Стефан се престраши и промълви:
-Не разбирам. 
  Думите се забиха в сърцето на Ганчо, все едно че го бе обидил. Чак очите му се насълзиха, при спомените, които в момента прииждаха в главата му. Във всичките той виждаше себе си като виновник, а не някой друг. Това го засегна, преглътна трудно и въздъхна тежко. Знаеше, че не трябва повече да мълчи, а да продължи да отстоява позицията си, да задържа образа на безсърдечен психопат и попита с ирония:
-А как искаш да ти обясня?-толкова бе студен гласът му, а очите му така пронизваха, че Стефан се изплаши и възкликна:
-Извини ме! Ти започна да разказваш нещо. 
-Да, знам... Искаш да продължа да се измъчвам ли?
-Моля?
-Като говоря ми става зле душевно.
" Какъв странник"-помисли си Стефан и му се усмихна, задавайки следващ въпрос, все едно че бе разследващ следовател.
-Какво стана с дъщеря ти. 
-Толкова много неща, ще трябва да напиша книга и да ти я изпратя, за да разбереш.
-Накратко. Към лошо или към добро?
-Тя вървеше към добро, аз я тласках към лошо. Държах се безумно, сега го осъзнавам.
-Защо какво си направил?
-Исках да я възпитам по мой образ, все едно че бе длъжна да прилича на мен, а ние сме толкова различни, че не е истина. И се започна със забраните, диктаторския режим. Какво можех да направя иначе ми кажи. 
-Да отпуснеш малко юздите може би.
-Но погледни я сега не иска да ме види. Намрази ме, и как няма, щом като й бях напълно чужд, а се нахвърлих да й забранявам и да й говоря какво да прави. Дори не ме бе опознала и веднага разбра, че съм отвратителен. А аз продължавах да я карам да се чувства виновна. Да й набивам в главата, че за нищо не става. Кой родител би го направил? Но и тя не отстъпи, все на нейното ставаше, не позволи да й наложи някой друг своето мнение. 
-Жалко... Жалко, че си малтретирал психически детето, разбираемо е, ако сега не може да те понася. Ти на нейно място какво би почувствал? 
-Аз не съм я малтретирал, просто се държах странно.
-А кажи какво направи със съпругата си, Ганчо. Нея не я ли изтормози достатъчно?
-И толкова съжалявам в момента, но кажи ми как да върна времето назад? Способен ли съм на такова нещо?
-Дори и ти не си. Виж, не съм запознат достатъчно с твоята история, но от всичко това което съм чувал останах с впечатление, че си се държал животински с много хора.
-И съжалявам.
-Да беше мислил. Кажи защо със семейството си се държа чудно, с майка си, сестра си, племенниците... А със съпругата, детето и приятелите... Толкова ужасно? 
-Не знам.
-А трябва да помислиш. Те са те имали за толкова добър, без да знаят как се държиш извън майчиния дом. Толкова си бил глупав.
-Знам бе, знам.
-Ти разкажи ми сега откъде започна цялата тази работа. Ти знаеш, че съм психоаналитик, не бих те карал да идваш на консултации, но винаги ми в било чудно какво мислиш ти, защо си го мислил. Каква е причината да се държиш така и да се смяташ за прав. Защото повярвай ми, изглеждал си смешно и жалко в много хорски очи, а това не е за похвала.
-Сега не ми се говори. За поиска да се видим, за да ми даваш съвети как да се държа? Или пък да ми четеш конско за минали неща?-ядоса се Ганчо 
-Успокой се, желая да проведем един приятен, нормален разговор. Защо мислиш, че веднага трябва да ми се нахвърлиш?
-Мислиш, че ще те бия ли?
-О, не. Не бих го и допуснал, понеже с един удар мога да те съборя на земята. Говоря ти да не се нервиш, никой не би искал да сме под напрежение в момента, нали? Отпусни се и си излей душата. 
-Точно пък на тебе ли да си изливам душата? Хайде стига бе! И не ме заплашвай, защото...
-А защо предните ти зъби са изкуствени?-усмихна се Стефан
-Защо?
-Не, помниш ли? Веднъж в дискотеката се бе напил, започна да се хвърляш на бой, да крещиш, цапнах те и ти ги счупих. 
-Помня много добре. Това ми е спомен от тебе.
-Хайде сега, всички знаем, че бе виновен ти. 
-Разбира се, но друг е въпросът, че можеше просто леко да ме успокоиш със своя психоаналитичен речник, вместо да използваш насилие.-изсмя се Ганчо и се озъби насреща
-Ти не си се променил. Заради теб нашия приятен разговор ще се превърне в грозна схватка. На там ли клониш? 
-За да сме квит, защо да не.
-Преди съвсем малко се разкайваше за миналите си действия, а сега започваш да се държиш така изродски както винаги си се държал. Кажи ми Ганчо, кой приятел остана до теб? Кой те подкрепи? Кой ти остана верен и ти прости?
-Никой.
-А можеш ли да си отговориш защо се е случило така?
-Мога.
-Мисли за това, когато започваш да се заяждаш.
-Заяждам ли се? Аз или ти?
-Това в момента какво е? Забрави за станалото и нека поговорим човешки или си тръгвам.
-Добре, добре. Продължавай.
-Всъщност очаквам да чуя от тебе нещо. Много ми би било интересно да изслушам историята ти видяна от твоите очи. Ще ти кажа кой е прав и кой не е. Бившите ти приятели или ти.
-Не ми трябва да съм прав, аз си знам какъв съм. А пък онези мухльовци въобще недей да ми ги разправяш, защото от тях аз имам много лоши спомени, а не те от мен. Пък и кого наричаш приятели? Те на мен никога не са ми били такива, завидяха ми и ме изоставиха... Това как се нарича?
-Охх, Ганчо. Ти чуваш ли се? Правиш ли си сметка колко смешен изглеждаш от страни? Те да са ти завидяли? За бога! Ти си ги принудил да избягат от теб и повече никога да не се опитват да те откриват.
-И по-добре. Притрябвали са ми... 
-Разбира се, че са ти. Никой не може да се справи сам, никой не е толкова оправен. Всеки понякога иска да се отпусне и да смъкне товара от плещите си, разказвайки 
какво го мъчи на някой близък. 
-Аз имам достатъчно близки, за какво са ми някакви непознати, дето ще ми се пишат за приятели?
-Това е друго... Ако не това, можеше поне да се държиш нормално с тях. Защо така пропъди всички? Защо ги накара да те намразят? Защо сега трупаш парите си и стоиш в тъмната изба като плъх, вместо да дръпнеш пердето и да видиш как живеят останалите? Как излизат, как се забавляват и как живеят! 
-Аз живея!-извика Ганчо
-Не, това твоето не е живот, то е просто... И аз не знам какво означава за теб тази дума. 
-Нищо. Търся единствено спокойствие. Ти си на моята възраст и знаеш, да не би да сме на по двадесет години, да ходим по дискотеки и барове? 
-А защо пък да не? Какво като не сме на двадесет, това пречи ли ни да излизаме с други хора?
-Аз излизам.
-Да, но... Не мога нищо да ти кажа, защото не съм ходил след теб и не знам какво съм право. Единствено, ако ти ми кажеш, но истината... 
-Защо имаш толкова голямо желание да разбереш как е протекъл живота ми? Книга ли ще пишеш?
-Не. Извини ме за любопитството, ако не искаш недей казва нищо. Нека просто си допием бирата и след това да вървим всеки по пътя си.
-Така ще да е най-добре. Но щом толкова много искаш да знаеш... Имаш ли една цигара?
-Ти пушиш?
-Да.
-От кога?
-Година-две. Няма значение.
Стефан извади цигара, подаде му я даде и запалката и зачака. 
-Та така...-започна Ганчо-Мерси!
-Моля.
 Ганчо допи бирата, плати сметката учудващо за Стефан, защото преди това бе казал, че не си намира портфейла. Излязоха навън, където Ганчо доизпуши цигарата. След това отиде до близкото магазинче, купи си един пакет и запали отново. Стефан само следеше действията му през цялото време и точно когато реши, че ще си 
тръгва, Ганчо каза:
-Бяхме на един купон, в някоя от стаите в студентски град. Бяхме се развикали, знаеш.. Силна музика, малко алкохол и фалшиво пеене. Студентски глупости... И тогава влезе едно много красиво момиче, с което се запознах за пръв път.

 ---------------------------------------------
  Минаваше полунощ. Студентите бяха изпълнили една от стаите в общежитието. Бяха пуснали песен от блусовете от 90те, която тогава беше хит. Някои танцуваха и пееха силно, други се тръшкаха по диваните, отпивайки поредната глътка водка. По едно време спряха радиото и някой извика гръмогласно:
-Хайде всички! Студенстки град, студентски град!
Всички започнаха да крещят въпросното и да изтерясват все повече и повече. Точно тогава някой влетя бясно в стаята и каза:
-Отвън някакъв е дошъл и търси Елена. 
-Елена ли? 
-Някакъв Делян. 
-Нека дойде да я потърси.
-Да не е онзи нейния приятел, за когото само говори?
-Със сигурност.
Всички се надпреварваха кой да каже нещо, но през това време въпросния Делян вече бе влязъл и незабелязано се бе промъкнал между тях. Щом го видяха всички млъкнаха и се стъписаха, гледаха го навъсено, някои бяха готови да му се нахвърлят за дето бе дошъл тук.
-Извинете ме, че така нахълтвам, но търся едно момиче, което би трябвало да учи тук. 
 Едно момиче се обади:
-Чували сме за теб, остави Елена на мира, защото достатъчно си я нервирал.-тя го погледна студено и след това извърна поглед
-Стига, бе Кате, я помогни на момчето, сигурно е дошъл, за да и се извини. Тя ще се зарадва щом го види. 
Тогава Катя се обърна към онзи, който го бе казал и извика:
-Не, няма да се зарадва, защото... Абе ти какво се обаждаш, бе! Мълчи си там и не се меси!
 Делян се почувства прекалено неловко, заради ситуацията в която бе изпаднал в момента. Той бе дошъл от Бургас до София, заради нея и нямаше намерение са си тръгва. Толкова бе сърдит на себе си, за дето й бе направил този номер, че не можеше да миряса. Трябваше да й се извини по някакъв начин, да й каже че съжалява, но нещо го караше да мисли, че тя няма да му просто никога. Но пък сега трябваше ли да си тръгне с подвита опашка, да постъпи толкова тъпо? Всички да му се подиграят, че е страхливец? И той попита сухо:
-Къде се намира Елена?
Всички се изумиха от наглостта му, а Катя която вероятно му бе събирала много от разказите на приятелката си, се готвеше да му се нахвърли яростно и да започна да го дере с дългите си нокти.
-Подлец!-изръмжа тя и се разплака, незнайно защо. Всички се спогледаха, но никой не каза нищо. 
7
-Недейте да правите такива драми!-извика Делян-Аз искам да говоря с нея, вие някакви бодигардове ли сте й тук?-той си излезе от стаята и се замъкна по коридорите, започвайки да обикаля насам-натам, надявайки се да я види все някъде.
 В този момент, Елена влезе в стаята, където се бяха насъбрали студентите и всички сковани я гледаха и никой не щеше да каже каквото и да било. А тя не бе разбрала какво се бе случило и ги погледна учудена. Катя промърмори нещо под носа си, но млъкна веднага. Някой не успя да се сдържи и изсъска:
-Ели, тебе те търсеше един...
-А?-скочи тя и се огледа на всички страни. Разбра, че нещо имаше. В този момент, Делян се върна и щом я видя извика името й. Тя стъписана се обърна към него, не можеше да повярва, че го вижда. Не стига, че бе я измамил по толкова подъл начин, а и сега идваше тук. Не бе за вярване, наистина! Тя бързо се се опомни, когато всички започнаха да се карат по между си, заради създалата се ситуация. Бяха се объркали вече и несъзнателно започнаха спор, който нямаше никакъв смисъл. Елена разсърдена излезе от стаята, но Делян я последва.
-Почакай, дойдох за да се разберем. Ти не ми отговаряш на обажданията.
-Не искам, заради това...-промълви разтреперана тя и след малко изкрещя като полудяла-За какъв се мислиш? Казах ли ти да ме оставиш да си гледам живота? Какво искаш от мен?! Идиот такъв!
-Не се сърди, искам да ти разкажа защо се получиха така нещата, аз наистина съжалявам. 
-За какво?-тя се спря и се обърна към него. Искаше й се да го удари, но се контролираше. Главата й щеше да се пръсне от всичките мисли, които я връхлетяха внезапно. -Не, не... Да престанем с драмите. Аз ще бъда учтива и ще те помоля да си ходиш. Не си ми потрябвал. Върви си...
 Делян вече бе наясно, че нямаше шанс да поправяш отношенията си и че грешката бе изцяло в него. Цялата история се състоеше в това, че докато Елена бе заминала да учи, една проклетница му бе взела ума. Отношенията им с Елена бяха захладняли ужасно и дори тогава бяха скарани за пълна глупост. И Делян макар, че я обичаше реши, че ще е по-добре да се разделят. Пък и той смяташе, че тя също си има нов приятел и, че го е отрязала категорично. По ирония на съдбата, чак когато тръгна дори и с леко нежелание с новата си приятелка, Елена му се обади. Тогава и тя стана наясно за всичко, което се бе случило през това време и побесня. А Делян беше необяснимо объркан, не можеше да се оправдае по никакъв начин, не разбираше какво се случваше. След което страда много дълго по нея и не можа да се примири, че тя му беше сърдита толкова. А знаеше, че Елена веднъж останеше ли разочарована, повече никога не можеше да спечелиш доверието й. И това го съсипваше с всеки изминал ден. А родителите му, които не можаха да осъзнаят какво се бе случило, се обадиха на родителите на Елена и започнаха да се оплакват от дъщеря им. По този начин и семействата се скараха лошо, макар бързо след това да се сдобриха. Но Елена не искаше и да чува за Делян повече, въпреки че баща й постоянно й повтаряше как момчето не било виновно така нататък... Майка й пък я защитаваше и я успокояваше с думите "Такива са мъжете, скъпа... Ти ще си намериш много по-свестен след време!" 
 Все пак Делян не остави Елена и те се скараха жестоко, след което той бе принуден да си върви, въпреки всичко. И така и стана. Момичето въобще не съжаляваше за това, не искаше повече да го вижда...Никога! Но вечерта не спа. Плака през цялото време и всички се чудеха какво толкова страдаше по някакъв загубеняк. 
 Точно тогава Ганчо се видя за пръв път Елена и почувства, че желае да я спечели с чара, с който само предполагаше, че разполага. Елена бе много хубава онази вечер, всъщност тя винаги бе хубава, но за жалост прекалено слабохарактерна, неотстояваща позицията си и лесно ранима. Но това наистина се харесваше на много мъже, защото такива жени повишаваха самочувствието им. Елена дълго страда, въпреки всички които я утешаваха през цялото време. Било любов! Глупости! Така и натякваха и тя започна да мисли по същия начин. Някак си образа на Делян се разми в главата й и тя започна да се заглежда по останалите момчета, някои от тях които й бяха правили предложение много пъти, но тя все ги отрязваше, заради любовта, която смяташе че е истинска.
 Тя не харесваше никак Ганчо, даже напротив-виждаше й се противен със своите преструвки, с които се опитваше да се покаже като възхитителен джентълмен. Той се държеше с всички момичета по този начин-дръпваше стола, за да седнат, носеше им питиета и ги обсипваше с комплименти. И точно това "джентълменско" поведение й се струваше изкуствено. Но започна и да забелязва как той все повече и повече се въртеше около нея и как само й говореше разни неща, които тя пренебрегваше, защото не я интересуваха глупостите, които ръсеше, за да й направи добро впечатление.
 "Мазник..."-мислеше си тя, когато го виждаше да се приближава до нея, но от учтивост го поздравяваше добродушно и го изслушваше, макар да си мислеше за свои си неща. Все пак се преструваше на много заинтересована към глупостите му. И той бе абсолютно уверен, че е спечелил симпатиите й и, че тя е влюбена едва ли не в него. Заблуждаваше се... Елена харесваше едно момче, което се казваше Андрей, но сякаш усещаше че той не и обръща внимание.
 -Но за какво ми е мъж!-повтаряше си тя-Само да ме разочарова отново! Да, мъжете са такива...
Ганчо ставаше все по-настоятелен. Веднъж Елена се подразни искрено от нахалството му.
-Виж не искам да те обиждам, но не ми харесват всичките тези ухажвания и намеци. 
-Какво?-възкликна Ганчо, той мислеше, че тя се разтапя, докато го слуша 
-Разбра ме много добре...-и тя се обърна а другата страна и си замина
Ганчо не беше доволен от тази постъпка. Как смееше да му говори по този начин? Та тя трябваше да е влюбена в него. Все пак той си я бе харесал, не че имаше етикет като голям сваляч, но той самия така смяташе и се перчеше с което. И сега се огорчи, но не достатъчно за да престане.
-Хей, почакай!-извика и той, а Елена се спря и зачака да разбере какво искаше нахалника. Тогава той се доближи до нея и й каза:
-Виж, не знам дали се правиш на недостъпна, но имай ми думата-ще те сваля аз тебе, да си знаеш.
 Тогава Елена без да се замисля му удари страхотен шамар и възмутена си тръгна. Ганчо дори не успя да разбере какво му се бе случило. Да го удари? Тя? Да по-скоро заслужаваше Ганчо да удари нея. Но както и да беше... Той не се примири с това и се убеждаваше, че тя ще се влюби в него. Щеше да я пречупи. И той не знаеше защо го искаше толкова силно, но вече си го бе наумил.
 -Този селянин ли ще ми говори така?!-казваше Елена на една приятелка-Възмутена съм! 
-И пет шамара ще му бъдат малко.-утешаваше я Александра и твърдеше, че ще се разбере с него по "мъжки". Как смеел мазника му с мазник да се държи така.-Аз ще извикам две момчета да му разкажат играта! Не може ли да те остави на мира този простак?
-Не знам... Бонак такъв...
-Пълен. Да се връща от селото, от където е дошъл. 
-----------------------------------------------------
-Защо си се държал така с момичето?-прекъсна разказа му, Стефан
Ганчо се подразни от въпроса, но се опита да отговори възможно най-оправдаващо.
-Защото си мислех, че се прави на интересна.
-Това са глупости, Ганчо...
-Знам и сега осъзнавам всичко. Ако можех да се върна назад... Въобще нямаше да я закачам, ако бях спрял-сега нямаше да се намирам в това положение?-той изстръска цигарата и погледна в земята, замислен.
-Но...-започна Стефан, Ганчо веднага го прекъсна:
-Недей да ме порицаваш. Знам, че съм отвратителен човек. Но вече мина времето,в което можех да поправя нещата. Сега вече всичко....
-С твоите камъни по твоята глава... И все пак ти знаеш, че не си навредил единствено на себе си.
-О, да! Съжалявам, но как да върна времето назад?
-И да го върнеш? Аз не мисля, че си се променил... Вълкът козината си мени, но нрава-не.
-Престани с остроумните си поговорки... Трябваше ми вероятно много време, за да започна да мисля като нормален човек. О, колко ми тежи! Ти си чувал само до там, където се разведохме с жена ми. А след като почина, разбираш ли какви неприятности се случиха? Много, много по-ужасни от тези преди това.
-Истина ли?
-Да... О, Елена! Ако беше жива тя...
-Чакай малко... Тази Елена, за която говореше ли е тази Елена, с която се оженихте?
-Да, точно...
 Стефан се учуди, но замълча.
-Постигнал си целта си?
-Да, но съжалявам. Опропастих живота на момичето и на родителите й...
-Ако не беше на нея, щеше да е друга.
-Да не бях се женил... Да не бях създавал дъщеря... Тя заради мен...-Ганчо се насълзи и дори се разплака. Стефан почувства неудобство в този момент. Той бе единствения човек, който някога му бе говорил по този начин. Всички останали се опитваха да се държат добре с Ганчо и да не му се противопоставят. Единствено Стефан успя да го порицае лице в лице. Но Ганчо не плачеше, заради това. Той осъзна какво бе сторил на всички и съжаляваше... Ах, как съжаляваше сега! Но той само каза-връщаше назад, няма. И това го огорчи ужасно! Да не се бе раждал! 
-Какво за дъщеря ти?-полюбопитства Стефан, макар да предположи, че не биваше да пита
-Тя е добре, но... Жал ми е за нея, наистина. Толкова неща й се струпаха на главата, заради мен и сега вече не желае никога повече да ме вижда.
-И правилно... Осъзна ли сега какво си направил?
-Да, да.... Но да продължавам с историята, а? Да не се разстройваме.
-Тъй ще е по-добре. Няма да задавам повече въпроси, обещавам.
-Благодаря...

© Ина Кирилова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??