Вечер, когато всички спят, аз не мога да заспя и сънят сякаш бяга от мен. Опитвам да затворя очи, но пак оставам будна. Тогава сядам в тишината на нощта и подреждам мислите си. Изписвам ги с трепета на пръстите си, трепет, който ти познаваш добре. Чувам сърцето ми да бие и бавно да отмерва дългите минути и часове до сутринта. Такива нощи са ужасно дълги и самотни. Мисли за нещата, които искам да направя. Толкова са много. Искам да отида на края на света и да извикам силно и с вик да разкъсам тишината. Да изкажа душевността си и да освободя всичко, което е събрало сърцето ми. А после притихнала, останала без дъх, ще се събудя за нов живот. Искам да споделя колко много чувства е побрала душата ми - за болката, която съм изпитала, сълзите, които съм изплакала, за надеждите и копнежите, за страстта, очакванията, нежността и обичта... Да напиша за ада, през който преминах преди години, за безсилието да променя нещата  и надеждата, която винаги идва да ми докаже, че си струва да се бориш до край  и че всеки има своето право на лично щастие. Какво е щастие? Преди да го познаем, трябва да сме стигнали дъното, а утре  може да сме на върха. Колко може да носи едно човешко сърце откъм чувства и емоции? Много може да понесе една човешка душа. Няма граница... Има моменти, в които сърцето ми се разкъсва силно и болезнено и не мога да спра да чувствам болката на хората около мен. Душата ми не е попивателна и изживявам всичко хубаво и лошо с тях. Така останала без сили, споделените думи ми носят облекчение и имам нужда от едно безмълвно присъствие до себе си...