Тази вечер ми е странно.

Неканени нахлуха толкова спомени и мисли. Немското радио, което бог знае от къде тръгна на компютъра ми, ми навява толкова спомени и мисли, мисли за миналото, бъдещето и настоящето. Мисли за хора. Които изчезнаха от живота ми, но зная, че скоро ще се появят. Още когато ги срещнах, знаех, че ще се разделя с тях за дълго време. Хора, които не съм подозирала, че мога да изгубя толкова рано и други, които никога не съм познавала, но някак станаха част от живота ми след смъртта си. И други, почти забравени, останали блед спомен в детското ми съзнание и само имена. Имената на двама души, които не познавам. И очите... от единия... и името й. И една тайнствена мистерия... около нея. Около живота й и още повече около смъртта й. Не искам да мисля за смъртта, не тази нощ. Никоя нощ. Но тези мисли са диви, първични, страшни, като вихрушка. Не зная защо точно днес. И изобщо не зная, защо на мен, как и кога успях да се обвържа с толкова много незнание и неискане да зная ? Странно ли е да искаш да посетиш гроба на човек, когото никога не си виждал, дори на снимка. Който не ти е никакъв, само... просто си бил в точно време на точно място и животът те е обвързал към някого със смъртта на друг. Не зная дори името й. Странно е. Плашещо...

Познавам до болка онова чувство, когато знаеш, че си оставил нещо в живота си недовършено, че има хора, с които прекратяваш отношения и знаеш, че това просто е точката, и други, с които, колкото и точки да слагаш, винаги се получава едно дълго многоточие – никога довършено, никога свършващо. Това чувство е донякъде приятно, но в по-голямата си част е тежащо, напрягащо и гнетящо. Защото, колкото и краят  да се проточва, той трябва някога да дойде и, ако го искаш, е облекчение и благодат. Но, ако дотолкова си свикнал с него... не е нещо, което искаш да оставиш зад гърба си. По-точно е някаква борба за надмощие между мазохизъм и егоизъм.

А жалкото е, че има толкова много неща, които искам да върна в живота си и не мога. Неща, време, емоции... образ в огледалото. И колкото и да се боря за тях, зная, че те са нещо безвъзвратно, останало там, някъде, в дългия път и в началото му. Как хората изпитват, толкова много емоции, без да експлодират ? Как в нас се събира всичко и винаги има място за още и още, и още – любов, омраза, радост, скръб, щастие и болка ?

Съдба ? Често си мисля - как в един многомилионен град срещаш точно хората, които не искаш никога вече да видиш, а онези, от които толкова се нуждаеш, са някъде из тълпата, но колкото и да се стараеш да ги видиш, все ги изпускаш някъде в многоточието. То е като онова с разбирането  - толкова се мъчиш да обясниш нещо на някого, да покажеш, докажеш, извадиш и съпреживееш, а той никога не разбира, никога не се засичате на едно и също място по едно и също време, за да бъдете просто двама души, които се слушат. И другото, когато не казваш нищо, а отсрещният разбира мълчанието ти дори по-добре от теб самия. Както когато се бориш за нещо, някого и никога не го получаваш, а онова, което не искаш, онзи, когото не желаеш, винаги протяга ръка към теб, а ти все отвърщаш поглед, нежелаещ да го видиш, усетиш и почувстваш. И точно в този момент се чудя - коя съм? Онази с подадената ръка или онази, отвърнала поглед, правеща се, че този до нея е невидим, неискан и нежелан. А може би, животът отрежда по една роля за всички ни – на искани и неискани, на видими и невдими, на... многоточия и точки.

И днес искам да бъда просто една точка в нечии живот... и първата от многоточието в друг.