На Алекс, защото усмивката ù ме кара да си спомням.
Some say you can learn a lot from books
Thrill right to second-hand living
Life is just as deadly as it looks
But fiction is more forgiving
Richard Thompson
Момчето с коженото яке държеше Момчето без отличителни белези за яката. По принцип Момчето без отличителни белези щеше да се съпротивлява, обаче ако сега направеше някакво движение, твърде вероятно беше да се окаже върху капака на някоя кола, минаваща под Моста на влюбените.
-А сега повтаряй след мен – каза Момчето с коженото яке, - никога, Никога повече няма да зарязвам момиче по Скайп.
Момчето без отличителните белези повтори:
-Никога, Никога повече няма да зарязвам момиче по Скайп.
Момчето с коженото яке издърпа другия от ръба, само за да види как копелето го поглежда с разширени от ужас очи и се спуска да бяга, без да се обръща, в посока Сити Центъра.
Той сви рамене и прескочи парапета. От сянката между две лампи изникна Мими.
-Ти си истинско животно – каза тя. – Не мога да повярвам, че някога съм те обичала.
-Често казано аз през цялото време се чудех същото. Идеята, че някой може да ме обича, винаги ми се е струвала адски странна.
Извади пакет Кемъл от джоба на якето си и запали.
-Можеш да кажеш на малката да започне да яде и спи най-сетне.
-Някак си не мисля, че бившият ù, висящ от Моста на влюбените може да я успокои по някакъв начин.
Той изпусна гъстия дим от дробовете си.
-Отмъщението прави чудеса – каза.
-А бе, не е като да му е разбила мутрата с бирена бутилка.
-Петнадесетгодишните девойки не бива да разбиват мутрите на разни идиоти с бирени бутилки.
Седяха на моста, мълчаха и се гледаха. Нямаше други хора. Колко удобно, помисли си Момчето с коженото яке.
-Имам предложение.
-Слушам? – повдигна вежди Мими.
-Хайде да направим като в доброто старо време. Да идем на гарата и да хванем първия влак за където и да е. Все още не съм виждал Дунав. Може да идем в Русе или Видин или не знам къде. Ще седим на брега на реката и ще четем Бегдебе. Като в доброто старо време – натърти той.
-Звучи добре, но трябва да се прибирам – усмихна се Мими.
Имаше хубава усмивка. Най-хубавата, впрочем.
-Разбирам.
-Благодаря, Алек. За всичко.
-Моля ти се. Роден, за да служи – Алек се поклони.
-О-о-о, разкарай ми се от главата – разсмя се тя и тръгна.
Алек седеше по средата на моста, цигарата беше изгоряла наполовина и висеше в единия край на устата му. Доста време му отне, докато се научи как да я държи така, че димът да не влиза в очите му. Седеше и гледаше как тя се отдалечава. Хайде, обърни се, обърни се само веднъж, мислеше си той. Моля те, само веднъж.
Мими се обърна и му помаха за чао.
Да, господи, да, да, д-а.
Имаше достатъчно време, за да извърви пътя до гарата пеша и да хване последния влак за Града на сенките. И без това напоследък дългите разходки се бяха превърнали в единственото му физическо упражнение.
Докато вървеше, упражняваше умението да игнорира хората, с които се разминава, както и собствените си мисли. Това беше полезно умение. С хората се справяше, но с мислите беше по-трудно. Когато усетеше, че някоя прави опити да се промъкне в съзнанието му, започваше да си съчинява дълги стихотворения от типа на:
Че Гевара трябваше да убие няколко хиляди,
преди да стане светец.
От Буковски не остана чак толкова –
един куп отвратително добри
разкази и стихотворения
и прекалено много wannabe-та.
Гинзбърг не беше кой знае какво
като поет – поне помогна на други месии.
Кобейн най-накрая се гръмна,
но и той май не разбра защо.
Никой от тях не успя да промени
света, а всеки поне вътрешно се надяваше.
Не е зле да не забравяме, че всички
герои са преди всичко хора,
а хората не стават за такива неща.
Обикновено помагаше.
На гарата жената зад касата не обърна внимание на неговото „добър вечер” и „лека работа”, а той отиде на втори граничен коловоз и се качи в стария влак. Вагоните бяха пригодени за пътувания на дълги разстояния, но поне бяха чисти и сгъваемите масички не падаха прекалено лесно.
Седна до прозореца. Беше тихо. Във вагона имаше само още двама души – едно момиче с черна изправена коса и черен сак и някакъв мъж в спортно сако, който гледаше филм на Ipod-а си.
После влезе някакъв пиян – клатушкаше се, миришеше и мърмореше под нос:
-Пия си уиски бригадирски, да, да, пия си уиски бригадирски, пия, мама ви да е*а, защото…
Пияният се настани в точно до вратата на вагона и запали цигара. Момичето се изправи, взе си сака и излезе. Мъжът продължаваше да гледа филма.
-Пия си уиски бригадирски…
Алек го игнорира и се зазяпа през прозореца. Гледаше някаква стена. Не беше проблем, понеже не мислеше за нищо. Напоследък ставаше все по-добър.
На Захарна Фабрика някакво момиче попита дали може да седне при него.
-Разбира се – отговори той.
Момичето се просна на седалката срещу неговата. Имаше уморено изражение, но това беше нормално за повечето хора, пътуващи с последния влак за Перник. Също така имаше чуплива кестенява коса и хубави зелени очи. Напоследък рядко виждаше зелени очи. Не че можеше да каже, че зелените очи са най-красивото нещо на тоя свят. Добре знаеше, че всичко на този свят може да бъде красиво, независимо дали е рядко срещано и зелено, или не. Просто тези зелени очи бяха хубави.
В секундата, докато я оглеждаше, момичето му се усмихна. Момичетата все още му се усмихваха доста често. Сигурно защото цигарите, алкохолът и хроничното недоспиване не бяха започнали да дават отражение върху лицето му. Понякога се чудеше дали някога, без да иска, не е сключил сделка с дявола по този въпрос и в някой таван в момента лицето на един портрет не се скапва за негова сметка.
-Лекции до късно? – попита момичето.
-Не точно.
-Значи работиш нещо?
-Може да се каже.
-Какво, ако не е тайна? – тя се поизправи на седалката си.
-Боря се с демони.
До края на пътуването не си размениха нито една дума.
Радваше се, че поне от гарата до апартамента му не беше много път. Перник не беше град за разходки, особено нощем. Не защото някой можеше да изскочи от мрака, да те пребие и разбере, че всъщност няма какво толкова да ти вземе. Тази опасност съществуваше навсякъде. Просто беше мъртъв. Прекалено мъртъв.
Прибра се, не пусна лампата в коридора, влезе директно в кухнята, където на масата до прозореца стоеше лаптопа и го включи. Докато Уиндоусът зареждаше, отвори шкафа над мивката и извади бутилката евтино уиски. Напоследък експериментираше с евтините уискита – за скъпите знаеше, че са хубави. Напълни една чаша до една трета от съдържанието ù и доля вода до ръба. Отвори прозореца. Седна пред компютъра. Запали цигара и отпи от уискито. Представи си, че е Хемингуей през двайсетте години в Париж. Само дето нямаше мандарини:
Прочети десет страници, напиши две. И този ден умря. Излизаш на терасата и камъчето на запалката пуска искра, която възпламенява тънката струйка газ. Вдишваш дима от цигарата, задържаш го известно време в дробовете си, една стъпка по-близо до рак и импотентност и инсулт, а след това изпускаш сив облак към залязващото слънце. Долу хлапета си играят на разкаляната поляна, сред ръждясалите люлки и разбитата пързалка, хлапетата навсякъде са еднакви, клиширано невинни дори в най-ужасните неща, които правят и казват, люлките и пързалките в междублоковите пространства навсякъде са разбити и биват изяждани от ръжда. На някои места просто има повече кал, отколкото на други.
Това е светът и всякакви разсъждения върху него са напълно безсмислени.
Има дни, в които музиката и книгите са различни. Този не е от тях. Елиът Смит е прекалено меланхоличен, Мейдън не пеят за любов, Деймиън е сладникав, Бог е Астронавт пък нямат никакви текстове. Пруст се обяснява много, а нищо не казва, Буковски е твърде циничен, Керуак е отчаяният романтик, от който ти се драйфа, а точно днес и да искаш, не можеш да следваш несъществуващата мисъл на Джоузеф Хелър.
Виж, Кафка е добре. „Първият признак, че започваш да разбираш живота, е желанието да умреш.”
Ако не ти се спеше, и по-важното, ако не те мързеше толкова много, щеше да натракаш няколко думи на клавиатурата.
Самият звук ти действа успокояващо. Копче след копче, трак-трак, дума след дума и накрая точка. Трак.
Може и да ме познаваш, може и да не ме познаваш. Ако ме познаваш, знаеш, че обичам да мрънкам. Обикновено мрънкам за това колко обичам писането и как това е най-трудното нещо за мен. От време на време се чудя защо го правя. Сигурно защото все някъде трябва да излея кофата с лайната, а не си падам по психиатри. Защото обичам да съм център на внимание. Защото обичам да се чувствам специален. Понякога даже подозирам, че имам нещо за казване. Сякаш върховната истина е на върха на езика ми, но никога не бих могъл да я изрека на глас. Затова трябва да я напиша. Дали го правя? Това е друг въпрос. Ако можеше да спасиш човечеството, би ли го направил? Аз не бих поел такава отговорност.
Хубавото на сънищата е, че в осем от десет случая идват, без да ги каниш.
Ти си в тази гора, за която просто знаеш, че не е на мястото си, и в нея няма мъгла. Пред теб бебето левитира на тридесет сантиметра от земята. Едното му краче е по-дълго от другото. Бебето, което левитира на тридесет сантиметра от заритата със шума земя, те гледа с най-безизразната физиономия, която може да съществува и ти говори – говори ти съвсем нормално, без гукания и л-та вместо р, говори ти с безизразна физиономия и не се затруднява да казва дори най-сложните думи:
-Живея в една нова кооперация с жълти и розови стени в края на гората. На приземния етаж има магазини. В един от магазините продават чаши. Тате ми е обещал да ми купи една много хубава чаша оттам, но магазинът винаги е затворен. Много искам тази чаша.
Хубавото на сънищата е, че в осем от десет случая се будиш и не ги помниш след това.
И понякога се будиш, целият схванат, възглавницата е паднала от дивана, кисел вкус в устата и световъртеж, поглеждаш стъклената маса, зарита със сивкава пепел, тъпкания с фасове пепелник, бутилката с малкото останала на дъното огнена вода, празната чиния със засъхналия ориз и соев сос и обелките от портокала, няколко ступани книги с измачкани корици в ъгъла. Гледаш тези два квадратни метра, резюмиращи целия ти живот, и си мислиш: господи, кога успях да се набутам във всички шибани клишета, от които си бях обещал да бягам.
После вдигаш възглавницата от пода и завираш глава под нея.
А в една определена студена привечер на един определен сезон през една определена година на същото място телефонът ти вибрира върху стъклото на масичката пред телевизора, който никога не си пускал, вибрира и не особено тихото б-з-з-з се набива в съзнанието ти. Слепешком опипваш пътя си към проклетото нещо, вдигаш го, зелена слушалка и поднасяне към ухото.
„Ало” - гласът ти е дрезгав и сподавен.
„Ако искаш промяна, ела след половин час при Паметника на миньорския труд” - казва женският глас и затваря телефона.
„Добре” - отговаряш, без да осъзнаваш, че от другата страна вече няма никого и преди да ти изникнат каквито и да било въпроси.
После хвърляш телефона в другия край на стаята, той тупва леко на леглото, а ти се свиваш пак на дивана и правиш опит да заспиш.
Обаче, „ако искаш промяна, ела след половин час при Паметника на миньорския труд.”
Ставаш, обличаш се и излизаш. Навън е мрак, от онзи плътен мрак на обвито с облаци нощно небе, с тежък като пред буря въздух и разхождайки се из него осъзнаваш, че лампите и светлините от прозорците на къщите са там не за да го гонят, а за да подчертаят присъствието му.
Хладно е и докато минаваш по моста над жп-гарата си мислиш колко по-добре щеше да бъде, ако си беше останал вкъщи и си беше изпържил малко картофи. Щеше да хапнеш, да изпиеш едно малко уиски и да си легнеш отново. Животът не се нуждае от промяна, за да бъде хубав. Трябва просто спокойствие. Или нещо такова. Или не.
На площада, под жълтата светлина на една от високите лампи пред паметника на миньорския труд стои това момиче с толкова невинно излъчване, че ти напомня смътно на някого, когото си познавал преди много време. Може би дори в някой друг живот, друго превъплъщение, друг свят, раждаш се и растеш, и старееш, и умираш, заравят те, гниеш и от торта на раздулата се и разпадаща се маса, съставлявала плътта ти, изниква цвете или стръкче трева, което някоя крава изяжда, а после кравата бива изядена и ти отново си в цикъла, нищо никога не умира, особено спомените.
Това, за което се радваш, е, че момичето не изтърсва нещо глупаво от сорта на:
„Ти дойде.”
Вместо това прави крачка към теб, приближава лицето си до твоето, можеш да усетиш дъха ù, поглежда те с тези големи зелени очи и казва:
„Да се залавяме за работа.”
После те удря в слънчевия сплит така, както никоя мутра не е в състояние да те удари, свиваш се на две и падаш, причернява ти, няма въздух, пропадаш, нищо.
Будиш се на сепарето, чуваш финалните рифове на Kashmir, във въздуха се носи сладникаво ухание на марихуана, но не защото някой пуши, а защото във свещите, поставени на всяка маса, са пуснали по едно-две листенца да плуват в разтопения восък.
Чък Шулдинър седи срещу теб и ти се усмихва.
„Здрасти” - казваш.
„Здрасти” - отговаря Чък.
„Какво правиш тук?”
„Пратиха ме да ти помагам.”
„Ъ-ъ, в какво по-точно.”
„В промяната. След малко ще излезеш ей там и ще пееш” - обръща се той и сочи с глава комплект барабани, бас и китара, поставени върху усилвателите и един микрофон най-отпред.
„Не мога да пея” - отбелязваш ти.
„Идеята не е в това.”
„А ти ще ми помагаш как?”
Чък се обляга назад и отмята кичур коса от челото си.
„Морална подкрепа, естествено. Все си мислех, че трябва да пратят Джим, нали той имаше няк’ви проблеми с публиката в началото, ама горкото копеле е толкова търсено там горе, че напоследък само се крие някъде и е невъзможно да го намериш, когато ти трябва спешно.”
Поглеждаш разбиращо. В бара има доста хора, които пият бира, говорят и се смеят. Светлината е приглушена. След Цепелин, пускат някакъв стоунър.
„Напушен рок?” - беше реакцията на Стан към името на жанра, обаче да те убият, не можеш да кажеш защо се сещаш за това.
„Време е” - казва Чък.
„Трябва ли?”
„Разбира се.”
Изправяш се. Съзнанието ти е чисто. Знаеш, че трябва да си изнервен от всички погледи, впити в теб - усмихнати, любопитни, добрият оратор винаги доказва с три неща, обаче изпълнени с доброжелателност е малко прекалено – докато вървиш към микрофона. На барабаните е седнал пич с черна тениска със светещ в зелено, оранжево и червено еквализатор, басът и китарата също са си намерили кой да борави с тях – двама високи руси типове, ухилени и излъчващи положителни емоции. Няма да се учудиш, ако някъде ги видиш да свирят на някой метълкор фест.
Заставаш зад микрофона и почукваш с пръст по него. Пращене. Сещаш се, че нямаш идея какво ще се свири, обаче някак си знаеш, че няма значение.
И се започва.
Плачещите електрически китари винаги са те докарвали до разни меланхолично-депресивни състояния, затова и винаги си ги пазиш за специални случаи. Правиш последен неуспешен опит да се паникьосаш, обаче погледът ти пада върху Чък, който вдига палец към тавана и разбираш, че всичко си е на мястото.
Между другото хората се събират в полукръг около импровизираната сцена, обаче това няма как да ти наруши вътрешното спокойствието, защото крадецът мило обяснява как няма за какво да се вълнуваш, щото сред нас има много, дето си мислят, че животът е само шега, обаче ти и аз, ние сме минали през всичкото това и знаем, че т’ва не е наш’та съдба.
По челото ти избиват капчици пот, а ръката ти се плъзга по стойката на микрофона, когато най-накрая се отделяш от нея.
Аплодисменти. Можеш да свикнеш с това.
Връщаш се на сепарето. Чък те прегръща и те потупва по рамото.
„Сега е време за наградата” - казва Чък и виждаш как Момичето си пробива път през тълпата.
И понеже хепи-ендът е клише, го пропускаме.
Алек допи каквото беше останало на дъното на чашата, облегна се назад и запали цигара. Гледа през прозореца няколко секунди, после погледна монитора и се усмихна. Стана му хубаво. Винаги му ставаше хубаво в такива моменти.
Постоя така известно време, пушеше и едва се сдържаше да не се разсмее на глас. После стана, взе си якето и излезе. Перник може и да не беше чак толкова гаден град за разходки.
Април 2010, Перник
© Милен Миланов Todos los derechos reservados