Всичко, което прави той, е едно малко чудо - начинът, по който седи, опрял лакът в коляното си, небрежността съчетана с предизвикателството, които образуват цвета на очите му… Като студенти, ни учеха, че такъв цвят се получава като смесим червено и черно - като романа на Стендал, въпреки че никога не съм го чела, а очите му не могат да бъдат прочетени и това поставя под въпрос съществуването на всички книги… и моето собствено.

Има трапчинки, плътни устни и знае няколко езика, включително този на намръщеното, дръзко момиче, което живее в мен. Много хора са си говорили с мен, малко са си говорили с нея. Не я разбират – откровеността й ги карат да се чувстват неудобно... Пък той си измисли азбука с нея и си пращаха писма по въздушен път, но вместо с гълъби - с очи. От своя страна, тя говореше до съвършенство езика на онова наранено, сантиментално, саркастично момче в него, което искаше някой да му каже, че все още има нещо истинско. Аз повярвах в истинското, заради това момче, затова нямам проблем да го кажа – истина е.

Раните, нанесени от живота, са го счупили като синя ваза с бели и жълти цветя, бутната случайно от непослушно дете. Залепил се е сам. Залепил се е нескопосано - личат белезите, стърчат остриетата от счупеното стъкло. Нарочно ги е оставил така -докоснеш ли го, ще се порежеш, прегърнеш ли го – ще се разпаднеш. Но пукнатините са го направили уникален и не се страхувам да го прегърна, защото аз бях счупена много преди него. И никога няма да го погледна като счупен или да се опитам да го залепя…

Ще прекарам остатъка от живота си в търсене на точно тези количества небрежност, предизвикателност, увереност и горчилка, за да получа цвета на очите му, въпреки че ще знам от самото начало, че няма да ги намеря (може би ще прочета „Червено и черно” за подсказка, въпреки че винаги ми е напомнял по-скоро герой на Лермонтов). Ще нарисувам стотици очи. Ще мачкам листовете, както Хемингуей е мачкал страниците, които не е харесвал и е проклинал поредната си чернова. Ще пазя несполучливите опити в кутия за обувки. Защото вярвам, че в нескопосаните чернови има повече магия, отколкото в съвършеното произведение. И ако това наистина е така, в нас двамата има повече изкуство, отколкото в картина на Рене Магрит. Ако не ми вярваш, заведи в някоя галерия, спомни си, че някой беше казал „В стая пълна с изкуство, пак ще гледам теб” и наблюдавай реакцията ми…