30 dic 2006, 20:19

Той Тя и Страхът 

  Prosa
1410 0 1
2 мин за четене
... Мрачно време. Буреносни облаци ... Кани се да вали или, може
би, Слънцето е умряло. Той и Тя (героите в този филм) .. Той и Тя с небрежна ,
отпусната походка отиват по една пътечка към брега на пуст плаж. Сякаш имат
много да си говорят, а не продумват и думичка … Отиват там, където знаят, че им
предстоят дълги разговори, посредством езика на тялото. Да, понякога
прегръдките казват хубави неща, по-хубави от тези, които казва устата, затова
те не искат да слушат другите думи, те искат да слушат какво си говорят техните
усмивки и колко се обичат техните устни.

Полу-голи телата и голи душите ... Едно космическо вплитане на душа с душа и
тяло с тяло. Допири, усетени с едни неизвестни ни сетива ... допири на мислите …
Той докосва нейните мисли с пръсти, Тя гали неговите страхове с устни. И когато
страхът се превърне в мисъл, извън мислите, тогава идва красотата. Когато спреш
да крадеш докосвянията, тогава спира удоволствието.

Под ноктите бодът песъчинки от пясъка или може би просто им напомнят, че имат
тела, тела ненужни им, когато осъзнаят, че имат души ...

Пясъкът е мокър и студен, телата им настръхнали ... Студено е. Но нали така е
по-добре, иначе, може би, нямаше да търсят толкова жадно близостта.

Шум от пуснати кубчета лед в полу-празна чаша или, може би, в полу-пълна ...
Едва ли - колкото по-малко имаш, толкова повече искаш и толкова повече се
радваш, когато го получиш. По малко, за да не омръзва...

Танца на любовта започна, а морето третото нещо между тях сърдито се бошуваше, сякаш
от завист. Телата са горещи, а душите - пламтящ сребърен огън...

С връщането към действителността дойдоха и светкавиците, като че ли
да напомнят за страховете, които стават още по-големи след изпитаното
удоволствие ... Съвестта понякога проваля любовната приказка.

Гръмотевиците ... Той и Тя изпитват екзистенциален страх и зов за ново начало
някъде далеч от действителността. Безгласен вик , вик на душата за нужда от
извисяване, когато гравитацията ни става враг.

Стълба към Луната, но стъклена ? Страх ли има в мислите и следствието от спукани
също стъклени илюзии ... Асоциацията с крехкостта на стъклото, от което бяха
илюзиите, ги кара да се страхуват като цяло от стъклени неща ...Страхът е
тук... Стълбата е стъклена...Тя тръгна нагоре по нея, Той не я последва , а Тя
вече далече, далече от Него (или той от Нея) , горе отвисоко, без да го вижда, все
още го пита : "Идваш ли с мен?"
А Той не беше там , отиде се , взимайки Страха със себе си ... Такъв бе изборът !
А Тя го чакаше , чакаше и питаше още : " Идваш ли с мен ? " , но само Смелостта отиде с Нея ... Такъв бе изборът !

© Ан Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Красиво,Духовно,Страсно!"Не на Страха"..имаше една такава песничка на Дони и Момчил!@}->--
Propuestas
: ??:??