Отварям вратата и нощта разкрива тайнството си пред мен. Тъмно е, не мога да видя дори собствената си фигура. Сякаш луната я няма. Няма даже тънка ивица светлинка в тъмнината. Дъждът се сипе на ситни капки, вятърът духа с всичката си сила. Тръгвам. Накъде? Добър въпрос. И аз не знам. Тръгвам да търся отговори. Но дали ще успея да намеря нещо в мрачината на нощта? Дали ще се намери нещо да освободи сърцето ми от мъката? Да го стопли, разтопявайки ледената обвивка, застояла се там дълго време. Достатъчно дълго. Пред мен проблясва светлина. Бегла усмивка пробягва по лицето ми. Нищо. Просто поредната кола, минаваща покрай мен. Дъждът се усилва, вятърът духа толкова силно, че вече нищо не чувам. Студено е. Но студът навън е нищо в сравнение със студенината в сърцето ми. Наранено и отхвърлено. Това е то. Нежелано от никого. Или поне не от този, от когото би искало да бъде. Продължавам да вървя. Цялата мокра, но вече не усещам нищо. В този момент видях това, което търсех. Не го очаквах, но... да, това беше каквото търсех. Причината за цялата ми болка и страдание. Пред мен, седнал в дъжда... Топлите му кафяви очи отново имаха обичайния ефект върху мен - краката ми омекнаха, а сърцето ми сякаш искаше да изскочи. Каза, че съжалява. Изглеждаше наистина тъжен. Но дали беше или само изглеждаше? Дали очите му, топлите му кафяви очи, бяха пълни със сълзи или това бяха просто дъждовните капки? Той продължаваше да стои мълчалив пред мен. Явно очакваше отговор. Но какво трябваше да кажа? Какво исках да кажа?! Обичах ли го? Разбира се! Та нали ако не го обичах, нямаше да се чувствам по този начин сега. Обичах го... повече от всичко. Отстъпих крачка назад. Какво правех? Та той каза, че съжалява, че иска отново да бъдем заедно. Замислих се. Да, но... заслужава ли си? Заслужава ли си да си затворя очите за пореден път, да се правя, че не виждам какво прави, когато сме разделени? Заслужава ли си да простя на човека, който ме накара да изпитвам толкова болка, колкото даже не си бях представяла. Топлите му кафяви очи ме гледаха в недоумение. Продължих да отстъпвам назад. Дали си заслужаваше? НЕ! Нямаше да позволя отново да бъда играчка в нечии ръце. Не си заслужаваше да страдам отново, дори и заради една минута щастие, една негова целувка... Обърнах се и продължих напред с гордо вдигната глава. Вече не виждах очите му... и се надявах никога повече да не ги видя...!