Отварям вратата и нощта разкрива тайнството си пред мен. Тъмно е, не мога да видя дори собствената си фигура. Сякаш луната я няма. Няма даже тънка ивица светлинка в тъмнината. Дъждът се сипе на ситни капки, вятърът духа с всичката си сила. Тръгвам. Накъде? Добър въпрос. И аз не знам. Тръгвам да търся отговори. Но дали ще успея да намеря нещо в мрачината на нощта? Дали ще се намери нещо да освободи сърцето ми от мъката? Да го стопли, разтопявайки ледената обвивка, застояла се там дълго време. Достатъчно дълго. Пред мен проблясва светлина. Бегла усмивка пробягва по лицето ми. Нищо. Просто поредната кола, минаваща покрай мен. Дъждът се усилва, вятърът духа толкова силно, че вече нищо не чувам. Студено е. Но студът навън е нищо в сравнение със студенината в сърцето ми. Наранено и отхвърлено. Това е то. Нежелано от никого. Или поне не от този, от когото би искало да бъде. Продължавам да вървя. Цялата мокра, но вече не усещам нищо. В този момент видях това, което търсех. Не го очаквах, но... ...