След като ме изписаха преди три дена, си лежа вкъщи. Все още се чувствам ужасно слаб и почти не излизам. Повечето време прекарвам на легло, в мислене. Но може би ще е по-добре да се опитам да не натоварвам измъчената си глава.

Мими идва почти всеки ден, след като й свърши смяната. Сменя ми превръзката, пазарува, готви, чисти. Неудобно ми, че я използвам. Всъщност тя сама реши да се грижи за мен. Добър човек. Когато се увери, че нямам нужда от нищо, си тръгва. Никога не остава да преспи у дома. Изглежда уморена, но не мога да преценя дали умората й е физическа или психическа. Май нещо я мъчи отвътре, но не знам какво. Трябва да й се отблагодаря по някакъв начин за помощта.

С Нея се чуваме по телефона. Казва, че има проблеми в бизнеса, но че нещата вървят към оправяне. Казва и че иска да ме види, но че непрекъснато й се струпвали нови и нови ангажименти и просто не оставало време, а и с тези нейни проблемни крака… Не я виня. Чакал съм дълго, мога да почакам още. Така си казвам, но търпението ми постепенно се изчерпва. Все пак е хубаво, че поддържаме връзка по телефона. Когато се пооправя, смятам да й отида на гости и да я помоля да си изясним взаимоотношенията веднъж завинаги. Ще заживеем ли заедно или не, по дяволите! Сега, когато мъжът й е в затвора, основната пречка е премахната. Май не бива да се оплаквам, че онзи ме гръмна. Ха-ха.

Един ден, докато Мими готви мусака и ми бърбори смешки, свързани с работата, на вратата се звъни.

– Аз ще отворя – изчуруликва тя и изтичва в антрето.

След изскърцването на вратата Мими подвиква:

– Имаш гости!

Напрягам се. После се чува трополене и някакъв подозрителен тип с едро телосложение вкарва в стаята инвалидна количка, на която седи Тя. Тя изглежда ужасно – бледа, с разчорлена коса и омачкани дрехи, и със синина на челото и бинтована китка.

– Какво е станало! – питам стреснато и скачам от леглото си, при което ми се завива свят и се налага да се подпра на стената.

– Нищо не е станало, спокойно – отвръща Тя, после извръща глава към бабанката и му казва: – Благодаря, че ме докара, Владо. Можеш да си вървиш. Ще ти звънна по-късно.

Той кимва и излиза без да обели и дума.

– Какво е станало? – повтарям.

– Нищо бе, човек, не се тревожи. Просто краката ми са зле и след няколко падания реших да не рискувам и отново да се осланям на количката. При паданията се понатъртих, няма проблеми.

– Да не би да си спряла рехабилитацията? – питам.

– Нямах време за рехабилитация.

– Глупости правиш! – виквам. Тя свежда глава и мълчи.

Мими пристъпва плахо в стаята и казва:

– Е, аз ще тръгвам…

– Недей, ще обядваме тримата, ще си поговорим.

– Вие си приказвайте, не искам да ви се бъркам в работите.

– На мен ще ми е приятно да се запозная с …твоята приятелка – казва тя и стрелва Мими с преценяващ поглед.

– Мими ми е колежка, помага ми след инцидента.

Мими кимва, ръкува се с нея и подхвърля:

– Отивам да довърша мусаката. Когато е готова, ще сложа масата и ще ви извикам да хапнем.

– Добре – казвам, а Мими излиза, като затваря вратата след себе си. – А сега ми разкажи всичко, абсолютно всичко!

Тя ме поглежда тъжно и изпъшква. Прокарва длан през разчорлената си коса и заговаря:

– Бизнес делата на мъжа ми са голяма каша. Дългове, дългове, дългове. Разни хора ми представяха разни договори и ме караха да плащам. Взех си адвокат, но и той се омота, а и го е страх от онези.

– Кои онези?

– Съдружниците на мъжа ми.

– Те как се отнасят към теб?

– Не са ме заплашвали директно, казаха, че ако ги слушам, няма да имам проблеми. Но вече всичко приключва.

– В смисъл?

– Ще направя още няколко разплащания, ще им прехвърля де що има имоти и … край. Губя и къщата, мъжът ми я е ипотекирал, за да може да плати лечението ми. – Тя поглежда краката си и добавя: – Тази инвестиция не се оказа добра. Та дойдох да те питам дали би желал да се преместя да живея при теб?

Усмихва се, явно заради радостната ми реакция.

– Да, да, разбира се!

– Тази твоя приятелка …Мими… изглежда свястно момиче.

– Така е. Тя не спи тук, идва да ми помага, защото все още ми се вие много свят.

– Ами хубаво…

– Масата е сложена! – провиква се Мими от кухнята.

Обядът минава малко тегаво. Почти не разговаряме. Мими изглежда притеснена, сякаш не смее да ме погледне. А Тя омита чинията си и помолва за допълнително.

Докато Мими разтребва масата, Тя казва:

– Ще ми помогнеш ли да се изкъпя?

– Разбира се – отвръщам. – Чисти дрехи имаш ли?

– Ще се обадя на Владо да ми донесе багажа.

– Той какъв е?

– Работеше за мъжа ми. Добро момче е, въпреки че има вид на бияч.

Тогава Мими подхвърля:

– Не го занимавай сега с такива работи. Все още е много слаб заради кръвозагубата. Аз ще ти помогна да се изкъпеш. Утре ще донеса стол за баня, за да ви е по-лесно къпането. А с теб почваме упражнения за раздвижване.

– Защо го правиш? На какво се дължи тази твоя загриженост за нас? – пита Тя.

Кимвайки към мен, Мими отговаря без да се замисля:

– Той ми е приятел.