Марая плачеше и скимтеше тихо в черната кола. В нея, освен младата жена, бяха двама мъже. И докато единият шофираше, другият поставяше под наблюдения действията на Марая, хванал в ръката си един колан. Достатъчно бе да го разлюлее и тя се плашеше.
                                                           Черна нощ. Такава, каквато никога не беше. Марая ронеше своите сълзи тихо и тайно се надяваше на чудо: полицията да я намери и да арестува похитителите ѝ, или някой, който просто да я спаси от тях, дори ако беше напълно непознат.
                                                           С поставено тиксо на устата и завързани китки с въжета, Марая не можеше да направи абсолютно нищо. Тя трепнеше цялата от страх. Но още повече трепна, когато единият мъж ѝ проговори ехидно:
                                                        - Извеждаме те извън България! Ще работиш за нас! Ясно ли ти е?!
                                                         Марая се опита да нададе своя вик, но тиксото ѝ попречи, също както страхът ѝ.
                                                        Марая бе отведена надалеч. И още първата вечер... ѝ намериха ,,работа"- клиент, който даде мръсни пари на мъжете, който я бяха отвели насила и надалеч от страната. Щеше да спи с нея. И него не го интересуваха сълзите ѝ. Той слушаше нагона си.
                                                        Първата вечер мина като кошмар за младата жена. Тя бе заключена и ден, и нощ в една тъмна малка стаичка с един прозорец и врата, която се отваряше само когато идваше поредния клиент. И когато той я обладаваше насила и с нагон, тя плачеше и викаше за помощ. Но никой не ѝ се притичваше на помощ. И когато мъжът-клиент приключваше своята отвратителна работа, той плащаше със своите мръсни пари на мъжете-похитители.
                                                      Една вечер дойде поредният ,,клиент". Мъж, обикновен на пръв поглед. И щом Марая го видя, тя се уплаши за пореден път.
                                                     Настъпи поредната вечер, в която Марая мислеше, че ще я насилят отново. И когато оставиха нея, и мъжът насаме, той започна да се приближава до нея- бавно, но дръзко.
                                                   -Моля те...не ми го причинявай, не искам!- проплака Марая. И в същия момент мъжът постави внимателно ръката на бузата на лицето ѝ, след което той ѝ проговори:
                                                   - Хм, нима си помисли, че Тошко ти може да те насили, така ли, Мари?
Мъжът погледна в очите Марая и тя осъзна- това бе Тошо, някога момче, с което бяха в един клас в училище.
                                                   -Тошо, какво правиш тук?-проплака отново Марая, този път от радост, че вижда познат. -Как? Как разбра къде съм? Или...и ти ходиш по такива места?
                                                   -Мари? Погледни ме още повече в очите! Мари...не ходя по такива места, никога не съм ходил. Аз...аз дойдох тук, за да те спася!- изрече мъжът, прегръщайки силно жената.
                                                  -Но, как? Как разбра къде се намирам и какво се случва с мен?
                                                - О, Мари... Когато завършихме училище, ти спря да искаш да излизаш с компанията. Усетих, че нещо нередно се случва с теб, но не посмях да повдигна темата. Виждах, че нещо ти става. Започнах да работя с полицията , също така. И когато те видях онази нощ с онези двамата, нямаше как да не тръгна след теб! Повярвай ми...повярвай ми, Мари!
                                                 -Кога тръгна след мен?
                                                 -Още веднага! Тръгнах с колата след теб, но карах внимателно, за да не ме забележат, че те следвам! Звъннах и в полицията! Все пак- колега им съм! А и...Мари?
                                                 -Тошо?
                                                -Един истински мъж защитава това, което му е ценно на сърцето, включително жената, която обича и го е спечелила! Хайде, тръгвай с мене!
                                                С тези думи Тодор хвана ръката на Марая внимателно и я стисна съвсем леко. Извади от джоба на панталона си пистолет. Отвори вратата и се огледа за врагове. Нямаше. Двамата тръгнаха след своето бягство. И когато Тодор виждаше човек от хората-трафиканти, той ги застрелваше.
                                                Стигнаха до още една врата, която обаче бе заключена.
                                               -Мамка му!- изпсува Тодор. Мари проплака. Тодор отново проговори на любимата си:
                                              -Всичко ще се оправи, Мари! Ей сега ще се оправим!
                                              Тодор разби вратата с крак. Стисна пръстите на Марая и двамата побегнаха към свободата. Полицията ги чакаше отпред.
                                            -Браво, колега!- поздравиха го полицаите. А Тодор им посочи къде бяха мъжете-трафиканти. И докато полицията ги залавяше, Тодор отведе Мари. Качиха се в неговата кола и потеглиха към България. И на границата, докато чакаха своя ред, той не се стърпя и я целуна, прошепвайки:
                                           -Моята принцеса... Прости ми, че не схванах ситуацията каква е навреме! Обичам те, Мари, но ако ти не изпитваш същото към мен, ще те разбера...
Марая, вместо отговор, го целуна обратно, и каза:
                                         -Тошо? Още откакто бяхме съученици, аз изпитвах симпатии към теб... А и...ти си моят герой! Благодаря ти, че ме спаси!
                                         -За нищо, принцесо! - Тодор хвана ръката на Марая и превключи лоста на колата. Прибираха се у дома- като щастлива влюбена двойка.