Трамваят

Звукът на пианото заглъхна. Последва кратка въздишка, столът изскърца деликатно. Йохан затвори капака, изправи се и отиде в кухнята. Обичаше да става рано, да свири на старото пиано в дневната, след това да пие кафе и да се приготвя за работа. Обичаше го силно, понякога твърде късо. От малкия апартамент на втория етаж на стара кооперация, Йохан стигаше за няколко минути до спирката на трамвая. Знаеше разписанието наизуст, знаеше крачките си до спирката и къде да застане, за да се качи през втората врата. Винаги се качваше там, беше втората спирка на трамвая и той все още идваше полупразен. Почти винаги сядаше на една и съща седалка, там, малко вляво. Някога това нямаше значение. Трамваят дойде полуразсънен, сигурно не беше пил кафе. Йохан се качи през втората врата, седна на обичайното си място и вдигна погледа си. Да, тя беше точно там, на отсрещната седалка. Йохан тихо въздъхна с онова скрито облекчение, когато се надяваш на нещо добро и то кротко се случва. Сините й очи се спряха в неговите преди няколко месеца и Йохан внезапно стана друг. Още помнеше как трамваят се изпари, монотонният релсов шум се превърна в песен и сърцето му спря за момент. Погледите им се срещаха по няколко пъти във всяко пътуване и тя всеки път му се усмихваше като дете. Той обожаваше този момент, но не смееше да направи нищо повече. Когато тя гледаше надолу към своята книга, понякога се усмихваше неволно на съдбата на героите, а той дебнеше тази усмивка. Харесваше му, беше различно. Йохан си измисли игра. Всеки път, когато погледите на двамата се сблъскваха, той наум я наричаше с име. Вълшебни, загадъчни, ласкателни имена, които всеки път бяха различни. Искаше да й ги каже всичките, но нито веднъж не посмя да отвори устата си. Тайно се надяваше на глупавото вълшебство тя да разбере как той я нарича и да отговори. И понеже това все не се случваше, всяка сутрин старото пиано на Йохан чуваше всяка дума, с която я беше нарекъл в ума си предния ден. Мелодиите, излизащи от пианото, бяха за нея. 

Имке работеше от няколко месеца в скучен офис, където минаваше целия й ден. Слизаше на същата спирка като Йохан, но той тръгваше направо, през трамвайните релси, а тя наляво, покрай голяма сива сграда с много прозорци. Още първия път, когато се качи в трамвая на път за новото си работно място, тя го видя, усмихна се от уважение и тогава нещо се надигна в нея. Някъде там, горе, все едно белите й дробове се напълниха с вода и не можеше да диша. Обичаше да чете и винаги в дългото пътуване с трамвая имаше книга в себе си, героите я караха да се вглъбява в техните истории, да преживява истински техните съдби, но тук имаше нещо друго. Имке чакаше погледа от седалката отсреща. Той разтуптяваше сърцето й за кратко, тя се усмихваше на Йохан, усещаше връхлитащата вълна и пак свеждаше глава в книгата. Не можеше да диша под вода. Книгата беше спасение.

• Моля ви, помощ!

Внезапният вик на възрастна жена извади всички от рутината на сутрешното пътуване в трамвая. Някой извика към ватмана, хората се разскачаха, настана суматоха.

• Отворете вратите, отворете! Някой да даде вода!

Трамваят спря и вратите се отвориха. Едно дете, може би тийнейджър, беше припаднало на пода, пребледняло и леко треперещо. Загрижените пътници му помогнаха да се изправи, някой му подаде бутилка с вода, Имке му отстъпи мястото си. Детето седна, благодари, извини се, че е притеснило всички, а те се надпреварваха да се уверяват, че е добре. Сигурно не беше закусвало. Ватманът беше също там, поиска да извика линейка, но успокоените лица наоколо го увериха, че всичко е наред и вече разсъненият трамвай можеше да продължи по пътя си.

Имке се огледа и изтръпна. В суматохата, давайки място на детето, незнайно как, но беше седнала отсреща. До Йохан. Ръцете им се допряха сякаш случайно и тя не можеше да диша, отново. Спирката им беше след минута. Тя знаеше, че и двамата ще слязат, той ще продължи напред, през релсите, а тя трябва да завие наляво. И пак ли няма да му каже нищо? Пак ли ще се дави и книгата ще я спасява?

Йохан изглеждаше смешно. Момичето със сините очи беше седнало до него, а той не смееше да я погледне. Беше чел преди време глупава история за романтична среща, при която смарт часовникът на един мъж се разписукал, изписвайки „Опасност – прекомерно силен пулс“.

• Не трябва да имам такъв часовник, никога – помисли си Йохан, почти треперейки

• Какъв часовник? – гласът до него го сепна. Нима го беше казал на глас?! Как е възможно…

Имке чакаше отговора на Йохан, макар че самата тя едва дишаше. Йохан я погледна и промълви тихо:

• Мисля, че това е нашата спирка. Да слизаме?

Имке кимна с облекчение. Слезе от трамвая, обърна се леко през рамо, само за да види, че книгата й е в ръката на Йохан.

• Забравихте си книгата, госпожице. Беше паднала при суматохата с детето.

• Благодаря. Аз съм Имке.

• Приятно ми е, Йохан.

Двете ръце се докоснаха за запознанство и сякаш и двамата задържаха ръцете си малко по-дълго. Хареса им.

Имке прибра книгата в своята чанта, пое дълбоко въздух и каза:

• Тук, на последния етаж в сивата сграда, има скай бар с хубава гледка. Да се видим в 6 ?

Йохан я погледна още веднъж, измисли й ново име и се усмихна. Знаеше, че скоро ще може да й го каже. Кимна и с нескрито задоволство каза:

• Да, Имке, ще се видим в 6.

Двамата бяха навреме за първата си среща. Поръчаха кафе. Той – силно, тя – слабо, с мляко. Почти в един глас си поръчаха и тирамису. Засмяха се звучно, а Йохан каза на сервитьора – нека е едно, с две вилици. И двамата знаеха, че искат да го споделят.