Тъкмо Док се беше унесъл, когато викове от улицата го стреснаха. Почти замаян, дочу вик, който го поля със студена вода. Скочи като пехотинец при бойна тревога.
– Вдовицата закла Денко! Докторе, ставай! – удряше по вратата бай Танас.
За няколко минути Емануил беше готов. Грабна спешната чанта и изскочи навън. Кръчмарят и бай Киро го чакаха, размахвайки ръце като вятърни мелници. Разказваха един през друг какво се бе случило. Ту спираха за малко, колкото да препсуват, ту пак тръгваха нагоре. „Ега ти изпращането!“, въздъхна докторът, „С букети от тръни. А рози?“
– Викахте ли полиция? – задъхан по баира, успя да попита накрая докторът.
– Никого не сме викали, ще разкараме сами тоя кретен от селото, само да оживее – прецеди през зъби бай Киро.
Монката спря. Изгледа кръвнишки и двамата. Тяхното селско правосъдие го вбесяваше. Ала този път ураганът му от гняв избухна като вулкан сред скалите.
– Абе вие какво ми разправяте? Докога ще се правите на шерифи? Вижте си дъртите муцуни! Кого ще разк ...