Три лъча се спуснаха към земята. Увлечени от своя полет, те бяха енергия, свобода, порив. Дори снишавайки се, не намалиха излъчването си. Раздаваха щедро своята светлина, въпреки че тя беше целия им свят, до момента, в който достигнаха повърхността на земята. Те се преобразиха в три земни момичета със светлоруси коси и пламък във взелите от цвета на небето очи, които усетиха полъха на вятъра и чуха песента на птиците. Запазили усещането за свобода и безгрижие, момичетата се заоглеждаха една друга и весел смях огласи нощта. Тогава нежен глас ги прекъсна:

     „Деца мои, с безгрижна игра ще се веселите, когато се върнете у дома.

Тук, на земята, помрачена от суетата, вашата мисия е проста и ясна –   да намерите място за любовта в душата човешка, тясна. Дали ще успеете или ще се провалите, ще кажат после Очите, които делата ни отразяват и всичко прощават. Сега вървете и мястото си намерете. Не стойте заедно – ще ви разкрият и може телата ви да убият. Бъдете все деца на светлината, изпратени за малко на Земята...”

     Момичетата се прегърнаха и постепенно се стопиха във въздуха – всяка отлетя натам, където беше нейното място на Земята.

                                               *          *          *

     Отвори очи и се огледа. Всичко около нея беше бяло – стените, чаршафът върху тялото й, ръцете й. Дори русите й коси изглеждаха бели, а сините й очи бяха станали почти прозрачни. Напрегна се да си спомни какво прави на това място, но мислите й бяха прекъснати от човек, влязъл в стаята. Той също беше облечен в бяло. Когато погледна към нея, извика:

-         Момиче! Ти си будна? Как? Защо ли те питам? Цял месец не си отваряла очи – как би могла да знаеш? Чакай, ще извикам екипа да те изследваме. Струва ми се, че можем и да изключим апарата ти...

     Едва сега тя усети, че устата й е запушена и нещо дразни гърлото й. Лекарят излезе, а малко след това влезе жена – и тя облечена в бяло. Седна на леглото до болната и хвана ръката й. Очите й я гледаха с топлина и разбиране. В този момент момичето усети, че ток премина по цялото й тяло. Видя ужасяваща картина. Тази жена лежеше на пода, обляна в кръв, а голям, силен мъж я обсипваше с ритници по тялото и лицето. Погледна я и видя белег на челото й. Болната разбра, че за малко се беше пренесла в миналото на тази мила жена и искаше да я прегърне. Опита се да се повдигне, но тялото й не я слушаше.

-         Стой спокойно, миличка. Казвам се Мина и съм сестра в тази болница. Скоро лекарите ще дойдат и ще кажат какво трябва да се прави с теб. Откакто те докараха, аз съм тук всеки ден и се моля за теб, да се събудиш. Първата нощ се случи нещо много странно – всички светлини загаснаха, а това не се случва в реанимация. Докато говорех по телефона с техниците, от теб започна да излиза толкова силна светлина, че се изплаших. Когато казах на доктор Иванов – излезе от тук преди малко - той ме успокои, че съм се пренатоварвала и умореният ми мозък ми е изиграл лоша шега. Аз, обаче, зная – видях светлината. Слава Богу, че се събуди. Сигурно скоро ще можеш да ми кажеш коя си и какво се е случило с теб. Знаеш ли? От един месец насам ти си единственото ми близко същество. Ще имаме време да си говорим. Сега си почивай, почивай си. Аз няма да те оставя сама.

     Болната заплака. Беше започнала да си спомня – поляната, момичетата, гласът... Дали, обаче, това се беше случило? Дали пък не беше сънувала? Казаха й, че е спала цял месец. Доктор Иванов и още няколко човека в бяло влязоха в стаята. Всеки вършеше нещо, изричаха някакви неразбираеми думи, записваха ги. Мина стоеше отстрани и само й се усмихваше. Доктор Иванов се наведе над нея и я помоли да издиша силно, когато тръбата излезе от гърлото й. Всичко свърши и двете останаха сами. В тихата стая очите им говореха повече от всички думи. Раждаше се голямото приятелство между две самотни жени, които не знаеха кои са и нямаха никого, който да ги очаква или да мисли за тях. Това приятелство беше неподправена, лишена от суета или предразсъдъци Любов.

                                               *          *          *

     Един куп бездомници се бяха събрали около новата – красива русокоска със сини очи, наметната с някакъв шал. Тя им разказваше смешна приказка за три момичета, които преди това били лъчи, но някакви си очи ги изпратили на земята, за да донесат любов. Ех, жалко! С тази външност, можеше да им докарва най-яката плячка от контейнерите и пазарите, а тя се оказа луда. Една огромна жена от бездомниците скочи пред нея с цялата си тежест така, че земята се разтресе и извика:

-         Я си запази тези приказки за лудницата, откъдето си избягала и се хващай на работа. Всяка вечер искам да ми носиш храна и хубави неща от улиците, по които ще скиташ през деня. Не го ли направиш, няма място за теб сред нас и ще те върна в лудницата. Много са гърлата за хранене тук, а измишльотини като твоите не струват и пукната пара. Хайде, ставай!

-         Стой, Нона! – от тълпата излезе висок, съсухрен старец. – Не забравяй кой командва тук. Когато ти дойде и ме помоли за помощ, аз бях търпелив, не те пришпорвах. Делях с теб и последната си коричка хляб, докато свикнеш. Защо стана толкова зла?

-         Прости ми, татенце. Така те нарекох първия път, такъв си и остана за мен – Нора се сви боязливо. – Не трябва да ни бъде в тежест. Щом ти искаш, нека стане на твоето.

-         Махайте се всички. Оставете ме при момичето.

     Никой не посмя да се опълчи на Стария. Всички бяха закриляни от него в първите си дни на улицата и той беше единственият човек, когото уважаваха. Напоследък почти не се появяваше и след като беше дошъл, значи имаше за какво. Скоро на малката улица останаха само той и новата.

-         Здравей, момиче. Не бой се. Така е тук – трябва да оцеляваме. Не им се сърди. Животът ни направи такива, но се старая да им давам и по малко добро. Аз бях на поляната и видях лъчите. Видях ви и вас, трите. Мислех си, че е дошло време за умирачка, но нищо не се случи. Когато се върнах тук и те видях, аз знаех, че не разказваш приказка. Ще стоя до теб и ще ти помагам. В лош свят дойде – тук само оцеляваме, не обичаме.

     Момичето хвана стареца за ръка и видя. Той беше млад, хубав мъж, коленичил пред два гроба – оплакваше жена си и детенцето им. Толкова ги обичаше и би дал всичко, за да ги върне, но земята ги беше прибрала. Не си отиде у дома. Тръгна по улиците. Година след година, той се опитваше да забрави, но не успя. Затова, една нощ събра други бездомници, като него. Не ги попита защо са там – създаде семейство, което обичаше, колкото и да не му се искаше да признае. Сега, този вече стар човек, имаше обич и за това крехко създание, което стоеше пред него. Искаше да бъде неин баща – поне до края на дните си. Раждаше се най-чистата Любов – между родител и дете.

                                               *          *          *

     Тя вървеше без определена цел, величествено развяла русите си коси, а сините й очи бяха съсредоточени върху една единствена точка, далеч на хоризонта. Не беше чела Кастанеда, но нещо в нея й подсказваше, че само така можеше да успокои напиращите в главата й мисли. Вече се беше уморила да се пита – коя е тя; какви са тези лъчи, които я преследваха в сънищата й; какви са тези две момичета, които й се явяваха в онова състояние между будност и сън. Искаше само едно – покой. Укротила най-после мислите си, тя най-после забеляза, колко зелено е полето, което сякаш се разстилаше от двете й страни. После видя хиляди цветя, украсили това поле. Малко по-надолу имаше дървета и храсти. Тръгна през полето, усещайки как безпокойството отстъпва място на радостта и възторга. Тогава чу песента на птица и след като се поогледа видя малка авлига, кацнала върху един бъзов храст, разцъфтял в цялото великолепие на бялото. Гледката беше толкова красива и неповторима, че момичето усети как се слива и с птицата, и с храста, и с цялата красота наоколо. Това беше миг, в който се раждаше абсолютната Любов, позната ни като „Хармония”.

                                               *          *          *

     Някъде далече в нощното небе чифт всевиждащи очи излъчиха чиста енергия към Земята. След като можеше да роди толкова любов, тази планета заслужаваше своя щит, който да я пази от разрушение.

10/08/09