Не мога да заспя. Стомахът ми се е свил на топка и не ме напуска усещането за загуба и огромна празнота. Онези изтъркани приказки как всичко може да се обърне с главата надолу, докато мигнеш, не са преувеличени. Отне 3 секунди.

Три. В погледа му има нещо необичайно. Някаква странна решимост, която не съм виждала по-рано. Две. Смущавам се и свеждам поглед. Едно. Устните му са върху моите. Имат вкус на случаен непознат. Моят най-добър приятел, този, който винаги мирише на дом, на топлина, на храна, на прясно сварено кафе, на сухи дърва за огрев, на пръст от градината, на прясно окосена трева, сега ме обгръща с аромата си на мъж, решен да притежава. Целувката му не е нежна и питаща. Грапавият му език настоятелно се опитва да разтвори устните ми. Дръпвам се ужасена. Ред е на неговия свят да се преобърне. Едно. Очите ми се разширяват все повече и повече. Две. Отстъпвам крачка назад. Три. Той прочита в погледа ми, че крачката обратно никога няма да бъде направена. Опитва да ме улови, но го отблъсквам с всичка сила и се втурвам към колата си. Не се обръщам.

Довчера имах най-добър приятел. Днес имам сърцебиене и не мога да спя. А безсънните нощи раждат демони. Не спирам да се питам как се стигна дотук. Въпросът ме гложди като гладно псе. Умората рисува в напрегнатия ми ум странни картини, в които лицето на Желяз променя формите си до неузнаваемост, превръща се в кучешко, после във вълче. Показва ми оголените си зъби, после разтваря огромната си паст, за да ме погълне. Пропадам в туловището му като в безкрайна бездна. Спя ли? Няма го онова стряскане, което вади от вцепенението на съня, когато сънуваш, че падаш. Няма дъно. Няма и въздух. Във вакуум съм. И Желяз не е там. Той е вакуумът. Усещам самотата, която ни кара да излезем от майчината си утроба, за да търсим компания. Но този път ме е страх да се родя. Защото онзи Желяз го няма. Желяз вече е хищник. Буди ме първият удар на допотопния часовник в трапезарията. И падам отново. Този път в себе си. Полунощ е. Старчето е на път е да изпълни пълния си репертоар от дванадесет шумни прокашляния. Не го чувам, когато спя дълбоко, но непременно ме събужда, когато съм неспокойна.

Едно. Желяз.

Две. Февруари.

Три. Помага ми да сменя спуканата гума на колата си.

Четири. Пием горещ шоколад в крайпътното заведение, за да се стоплим. Пръстите и на двамата са зачервени и вкочанени от студа.

Пет. Очите му се спират върху безименния ми пръст. Спомням си го ясно. А тогава не обърнах внимание.

Шест. Времето забавя ход. Желяз вдига погледа си към лицето ми. Усмихва се. Усмихвам се и аз.

Седем. "- Знаеш ли, винаги съм искала да имам по-голям брат." - чувам се да казвам.

Осем. Желяз не отговаря, продължава да се усмихва.

Девет. Телефонът му е останал в колата. Записвам му номера си върху салфетка.

Десет. Желяз ми звъни още същата вечер, за да провери дали съм се прибрала и всичко ли е наред. Става ми топло и уютно. Отдавна не са се грижили за мен.

Единадесет. На следващата вечер Желяз ми пише. Пита ме дали съм у дома и удобно ли е да говорим. Звъни ми. Говорим. Смеем се. Уговаряме се да се видим на следващия ден.

Дванадесет. Не помня да съм разказвала на друг толкова много за себе си. Виждаме се, когато можем. Вечер непременно се чуваме. Всъщност ми звъни по всяко време. Пита ме къде съм и с кого съм. Понякога изниква от нищото. За да се грижи за мен. Добре съм, Желко...

Тринадесет. Желяз грубо ме придърпва към себе си и ме целува. Тринадесет ли? Как така?

Правилото на тринадесетия удар гласи, че когато часовникът удари за тринадесети път, не е достатъчно да констатираш грешката - трябва да се усъмниш във всички дванадесет удара преди нея.

Ако някога чуеш тринадесетия удар, бягай.