В чакалнята пред лекарските кабинети се чу подвикване:
– Деница, ела веднага при мен! Не притеснявай хората!
Момиченце на около три години се опитваше да се заприказва с една грохнала баба, която седеше, навела унило глава. Бабата намери сили да се усмихне, но очевидно не й беше до приказки.
Борис, който чакаше реда си пред кабинета на гастроентеролога, стрелна поглед към източника на подвикването.
В ъгъла, пуст допреди малко, се беше появила млада жена в инвалидна количка. На красивото й лице беше изписана тревога, ръцете й се вкопчиха припряно в колелата на количката, готови да я задвижат по посока на момиченцето.
– Не ми пречи детето, нека стои при мен, ако иска – каза старицата и загледа с умиление Деница.
Борис насочи вниманието си към жената в количката, която понечи да каже нещо, но се отказа. Косата й беше тъмнокестенява и падаше като водопад върху раменете. Ризата й беше бяла, елегантна, от тези, които обикновено носят бизнесдамите. Краката й бяха в гипс и стърчаха, изпънати н ...