Влизах през прозореца на едните си чувства, точно когато вратата към другите,з а които така привързано копнеех, ми беше затръшвана в лицето.
Нямаше нищо по-сладострастно за мен от болката. Тя беше това, което ме държеше на крака, маркирайки сякаш с невидима линия пътя към изхода и след това входа към новата ми самоличност. Менях се. Променях се. На единия ден исках едно, мечтаех за второ, а получавах трето. На втория Мечтаех за първото, получавах третото, а копнеех за второто. И така, в кръговрата на неизвестната неразбраност към себе си. Не знаех нищо, а чувствах всичко. Това ме омагьосваше. Въвличаше. Съблазняваше. Влюбвах и разлюбвах. Мразех, а след това двойно повече копнеех. И в крайна сметка не само този, който не знае, греши.

Красивото лице е лъжливо лице. Празно, но едновременно с това и преливащо от емоции, които са достижими единствено за влюбеното сърце. А влюбените сърца са тежки и леснораними. Дълбоко замислени и осезаеми.

Недостижимостта, която огражда единствено собствените ми мисли и поведение доказват своята безсмисленост, изграждайки ме с нов и по-силен от преди характер. По-твърд. По-влюбчив. Сякаш сама се наслаждавах на така повърхностното мнение за себе си. С никого не бих могла да споделя любовта към себе си, защото аз самата не я осъзнавах. Обичах тръпката от тъгата. Обичах да си представям нереални ситуации, в които получавах обичта, за която винаги силно изразено вътре в себе си копнеех. Обичах и разочарованието. То винаги седеше близо до мен и ми нaпомняше за реалността.

Сякаш празнината от липсата на емоции е единственото, от което ме боли истински. Нищо повече не ме наранява така чисто и дълбоко. Систематизираността на чисто човешките емоции при мен върви на обратно, блъска се в мен и никога не намира точното си местоположение. Желая и избързвам, самонаранявайки се с проблеми, създадени от собственото ми въображение. Но не скучая. Живея за нещо. Докрай. Докато едната болка си замине и отстъпи ред на другата. В това аз намирам неразбираем смисъл. Да страдам, за да живея и да живея, за да страдам. Приемаш болката и тя става част от теб. Поглъща те или ти поглъщаш нея. Ролите ви се разменят и така в един красив валс на безсмисленото самоцелно страдание на душите. Объркани и блуждаещи в неимоверната скръб от недоизживяни емоции, чиито край ти сам си представяш, измисляш, сътворяваш. Заради красотата. Заради забавлението. Заради изкушението. Да бъдеш нещо, което не си. Да преживееш нещо, което на този етап не е препоръчително за теб. Да страдаш за нещо, което никога не е съществувало. Заради нереалността в материалния свят, която се превръща в красива реалност в инелигибелният, единствено твой свят. И ето там аз откривам своята красота. В цялото това самоцелно блуждаене е тръпката. Смисълът на живота.