Ключът на зелената Тойота леко заяде. После превъртя и двигателя изкашля след което запали. Гумите превъртяха и вдигнаха кълбо пустинна пепел. Дали не дадох много газ, помисли си Нуристани, докато очите му си проправят взор през напечения пустинен въздух над провинция Кундуз в северен Афганистан. Старото японско комби се понесе и гумите му оставиха две прашни дири, които скоро горещия вятър щеше да заличи.

Десет минути. Толкова време имаше Нуристани да се отдалечи от кирпичената къща, която на външен вид по нищо не се отличаваше от другите бедни къщи с плоски покриви в малкия градец.  Това е само на външен вид.  Вътре под дебел и избелял персийски килим зад няколко стари дъски се таи масивна метална врата. Вратата се заключва солидно с две касови ключалки, модел Теорема швейцарско производство. Това, което скрива металната врата го знаят само няколко човека в Афганистан, единия от които е Нуристани.

Скоро той ще остане единствения, който знае, че в подземието, което тръгва от металната врата се намира генералния щаб на талибанския командир Гул Ахмад, един от най-издирваните според американците военни престъпници и главен враг на Пентагона. Човекът, който те не успяха да открият в продължение на осемнадесет години и който им създаваше постоянно главоболие и неудобство. Единият милион долара за главата му през годините нарасна на десет, но и това не помогна да бъде заловен.  Когато Нуристани включи малкото ключенце на дъното на смачканата кутийка от газирана напитка и я хвърли върху кирпичения покрив на къщицата в главата му не се въртяха никакви пари.

Пред погледа му още се вие обезобразеното тяло на Фатиха, посипано с едри и грозни камъни. Още не може да забрави озверелите мъже, завити в безцветни, прашни роби и развързани тюрбани на главите си, раздаващи ислямско правосъдие върху любимата му.  А тя не го предаде. Погледът ѝ за миг не свърна към него, въпреки адовите мъки на които я подлагаше мъжа ѝ, същия този Гул Ахмад, който се крие под желязната врата. Тогава Нуристани се закани да си отмъсти. Когато с него се свърза Хауа Алам и го попита дали ще съдейства да унищожат кръвожадния талибан не се поколеба и за миг.

Когато зеленикавата кола се поотдалечи, даде газ и облака прах скри омразната му къща от огледалото. Хауа Алам му каза, че след като задейства проследяващото устройство, скрито в смачканата кутийка от газирана напитка ще има десет минути да се отдалечи от нея. Да избяга от ада, който ще последва. След това за онези, които се намират на триста метра от устройството ще бъде твърде късно. Каза му още да не казва на никого, а да спасява себе си. Да не забравя, че покрай сухото гори и суровото. Една минута, погледна към стрелките на часовника си и си помисли, че все пак е човек. Не можеше да не каже на малкия Барялай, момчето, което единствено освен него знаеше за връзката му с Фатиха и не го издаде. Само на Барялай…

За миг праха в огледалото за задно виждане се разсея и видя как голямо огнено кълбо освети залязващия пейзаж. Тътенът не се забави и дойде заедно с ударната вълна, която отмести задницата на комбито. Стори му се, че видя две сребърни стрели на отлитащите изтребители, скриващи се зад хоризонта. Всичко стана толкова бързо, че не успя да осъзнае къде точно се намира. Когато адската детонация позаглъхна видя, че почти е напуснал градеца. Обърна и след по-малко от минута спря колата пред дюкяна на Хедаятулах. Поседя малко на прашната седалка. Не изпитва нищо. Няма и следа от някакво задоволство или чувство за заслужена справедливост. Убийствата никога не са му били по душа, дори и сега.

Когато отвори вратата видя пред себе си източеното тяло на Барялай, който го гледа втренчено. Зарадва се, че момчето се е спасило, но има нещо, което го притесни. Дясната му ръка е скрита зад тялото. И тоя втренчен поглед с оная, до болка позната му безизразност на изпечените бойци.

     — Какво става, Барялай, защо ме гледаш така, синко? – когато момчето изважда ръката си иззад тялото вижда грозния парабелум, който тя стиска. Насочва го право към него без следа от някакво колебание.

Умри, предателю! Бахарлаам!