Вървях по коридора с букет в ръка и се молех срещата със сестра Марина Гатева да мине добре. Бях решил да я поканя на ресторант. Чудех се как ще реагира тя. Дали нямаше да ми откаже? Ами цветята? Дали нямаше да се притесни, когато й ги връчех? Хубаво щеше да е да поговорим поне минутка насаме. Но тя все пак беше на смяна – бях добре запознат с графика й – и едва ли щеше да може да ми обърне внимание.
Важното бе да приеме да излезе с мен. Дали щеше да се зарадва, че съм се възстановил напълно? Със сигурност. Тя бе отдадена на професията и даваше всичко от себе си, за да помогне на пациентите. Но да я поканя на среща… Редно ли беше това изобщо? И дали поне малко й бях симпатичен? Ами ако ме бе забранила? От изписването ми беше изминал цял месец. Щеше да е ужасно, ако ме бе забравила.
Много бях притеснен. Не само заради предстоящата среща, ами и заради мъчителните спомени от двумесечния болничен престой, по време на който ми направиха три операции на гръбнака. Лекарите ме избавиха от пара ...