Вървях по коридора с букет в ръка и се молех срещата със сестра Марина Гатева да мине добре. Бях решил да я поканя на ресторант. Чудех се как ще реагира тя. Дали нямаше да ми откаже? Ами цветята? Дали нямаше да се притесни, когато й ги връчех? Хубаво щеше да е да поговорим поне минутка насаме. Но тя все пак беше на смяна – бях добре запознат с графика й – и едва ли щеше да може да ми обърне внимание.
Важното бе да приеме да излезе с мен. Дали щеше да се зарадва, че съм се възстановил напълно? Със сигурност. Тя бе отдадена на професията и даваше всичко от себе си, за да помогне на пациентите. Но да я поканя на среща… Редно ли беше това изобщо? И дали поне малко й бях симпатичен? Ами ако ме бе забранила? От изписването ми беше изминал цял месец. Щеше да е ужасно, ако ме бе забравила.
Много бях притеснен. Не само заради предстоящата среща, ами и заради мъчителните спомени от двумесечния болничен престой, по време на който ми направиха три операции на гръбнака. Лекарите ме избавиха от парализа, а сестра Гатева си вършеше перфектно работата и направи така, че да издържа психически и физически. Толкова беше грижовна и мила… Как да не се влюби човек в нея!
Странно ми се виждаше да съм изправен до нея, а не да лежа. През онези два месеца тя винаги се извисяваше високо над мен със своя „невероятен“ ръст от около сто и шейсет сантиметра просто защото аз бях на легло.
Движенията й бяха плавни и отмерени, все едно танцуваше. И винаги полагаше усилия да ме избави от стреса по време на неприятните процедури, като например слагането на катетър. Да, проявяваше чувство за хумор, за да ме успокои. Неведнъж нощем, когато ме мъчеха ужасни болки, сядаше до мен и ми стискаше ръката за кураж. Другите сестри също бяха добри, но Марина бе… съвършена. Тя сякаш бе създадена, за да помага на болните.
Знаех, че живее под наем в тристаен апартамент с две свои колежки. Знаех и че към момента няма сериозен приятел. Което бе странно, като се има предвид колко бе прекрасна. Може би работохолизмът се отразяваше неблагоприятно на интимния й живот. Дама, която бачка като луда за мижава заплата едва ли е интересна партия. Е, това бе хубаво за мен, защото ми даваше някакви шансове. Дано се съгласеше да излезем заедно! Щяхме да си побъбрим и да се сближим – така виждах нещата във фантазиите си.
Имаше продълговато лице с приятни, меки черти. Очите й бяха много светлосини, почти сиви, и често излъчваха очарователна детинска невинност, но можеха и да гледат строго и студено, когато нещо не бе както трябва. Косата й бе права, тъмноруса, с изсветлели кичури на места. Обикновено я връзваше на опашка или я сплиташе на плитка. Тялото й бе стегнато, с много приятни извивки. Гърдите й не бяха големи, но се полюшваха много съблазнително при ходене. Краката й бяха добре оформени, но не мускулести. Обичах да наблюдавам прасците й с форма на вретено и фините колене и глезени. Дали бе забелязала, че я заглеждам? Едва ли. Тя бе толкова погълната в работата… Беше най-младата от сестрите и непрекъснато щъкаше напред-назад. Когато чуех забързаното потракване на сабото й в коридора, инстинктивно се усмихвах. Стрелкаше се като тапа от стая на стая, вършейки безброй неща. Пъргавата й походка беше същинска наслада за окото и, наблюдавайки я, човек се зареждаше с енергия. Дори когато бе скапана от умора, пак обикаляше като совалка. Понякога потъркваше, както бе права, прасеца на единия крак с пръстите на другия – това явно бе нещо като масаж. Много обичах това нейно действие, защото ми даваше възможност да се насладя на финото й стъпало с елегантно извит свод и заоблена, розовееща пета. Да, бях на легло и се чувствах зле, но от време на време изпитвах еротична тръпка, благодарение на невероятната Марина Гатева. Избягвах да я гледам в очите, защото сърцето ми се разхлопваше и се изчервявах, а тя не биваше да разбира какво чувствам.
Но вече бях здрав и можех да застана смело пред нея и да я поканя на среща. Не я бях виждал от един месец.
Почуках на вратата на сестринската стая и влязох. Марина я нямаше. Двете сестри вътре, които вършеха някаква документална работа, ми кимнаха и се усмихнаха. Помнеха ме. Благодарих им за грижите и оставих бонбоните и бутилката уиски. Разменихме само няколко думи, защото бяха ангажирани. Едната изгледа леко подозрително букета, който държах. Вероятно се досещаше за кого е той. Конфузна ситуация.
Излязох в коридора и се огледах. Марина я нямаше. Възможно ли бе да не е на смяна? Нищо не ми пречеше да намина друг ден, но бях се настроил сега да я поканя на среща. Да, не биваше да отлагам. Плюс това чакането при подобни случаи е адски мъчително, заради неизвестността. Трябваше да я намеря и да разбера дали имам някакви шансове. Опасявах се, че ще ме отблъсне. Но си казвах, че каквото и да стане, не бива да се предавам. Ако се наложеше, щях да я чакам всеки ден пред входа на болницата. За да постигне целта си, човек трябва да е малко нахален. Е, ако тя ясно покажеше, че не представлявам никакъв интерес за нея… щеше да е ужасно, и нищо нямаше да мога да направя. „Стига си мислил, само се тормозиш така.“
Отидох при една санитарка, която познавах бегло. Попитах я:
– Да знаеш къде е сестра Гатева?
Тя престана да търка пода и се извърна мен, като примижа.
– Гатева? А, да, седма стая.
Благодарих на санитарката и се отправих към седма стая. Тръпнех от вълнение. Идеята ми беше да поздравя Марина и търпеливо да я изчакам в коридора да си свърши работата. После щях да й подаря цветята и да я поканя на ресторант. Но тя щеше да забележи букета при влизането ми и да се досети… „Престани да мислиш! Ще се побъркаш! Трябва да си спокоен, уравновесен и решителен! Всичко ще се изясни до минути! Спокойно, спокойно!“
Почуках на вратата и влязох. Марина я нямаше.
Ококорих учудено очи. Нима санитарката се бе заблудила? Или аз не бях чул добре? Седма стая каза, да, сигурен съм.
Само че в стаята имаше единствено пациентки. Канех се да се върна при санитарката и да я питам пак, когато…
Видях Марина.
Беше на леглото до прозореца.
Букетът се изплъзна от ръката ми и падна на безупречно чистия под. Зави ми се свят. За пръв път ми се случваше да не вярвам на очите си. Чух как от устните ми се изплъзна тежка въздишка.
Лицето й бе много по-бледо от преди. Очите й бяха затворени, но клепачите потрепваха, което ме наведе на мисълта, че е будна. Навярно бе затворила очи, след като ме бе видяла да влизам. Недвусмислен жест, че иска да бъде оставена на мира.
Лявата й ръка бе обездвижена с гипсова превръзка и лежеше върху възглавничка отстрани до тялото. Виждаха се само върховете на пръстите, които потрепваха спазматично. Левият й крак висеше високо над леглото, окачен на два клупа от плътен памучен плат. И той беше в гипс, чак до слабините. Пръстите на крака бяха застинали неподвижно, като палецът бе извит неестествено нагоре. Перфектният розов лак на ноктите изглеждаше не на място сред дебелата вата, подаваща се от долния край на превръзката.
По едно време усетих, че съм се хванал за главата. Прекрасното, жизнено и енергично момиче, което бе свикнало винаги да е в движение и да върши полезна работа, вече бе приковано към легло.
Здравата ръка помръдна. Клепачите се вдигнаха и сините очи се вторачиха в мен. Сториха ми се по-тъмни от преди, и неизмеримо по-тъжни.
– Радвам се, че си добре, Адриане – каза тя и направи трогателен опит да се усмихне. – Какво те води насам?
– Аз… дойдох да ти благодаря за грижите, които положи за мен, и да те поканя на ресторант. За да можем да си поговорим на четири очи, за да … се опитам да ти обясня колко те харесвам, за да… проверя дали изпитваш някакви чувства към мен.
Тя примигна и ме загледа учудено.
– Какви ги дрънкаш, не виждаш ли в какво състояние съм в момента! – отвърна остро тя.
– Виждам. Ужасен съм. Не знаех, че си пострадала.
– Очакваше да ме завариш на работа?
– Да. Санитарката каза, че си в седма стая и си помислих… че се грижиш за някой пациент.
– Е, промениха се нещата. Сега аз съм пациент. Това с ресторанта няма да стане, разбираш. Но защо ми наговори другите неща? Озадачена съм.
– Взех твърдо решение да покажа, че те харесвам. Много мислих по въпроса и реших. Наясно съм, че поведението ми изглежда неадекватно.
– И какво? Още ли се прехласваш по мен?
– Точно сега не. В момента се тревожа за здравето ти.
– Ще се оправя.
– Какво стана?
– Прибирах се със скутера от работа. Блъсна ме камион на едно кръстовище. Преди седмица беше това.
– Боли ли те много?
– Боли, особено нощем. Но колегите се грижат добре за мен. Най-лошото е, че не мога да ставам. Това лежане ме побърква.
– Аз ще ти помагам – подхвърлих плахо.
– Всичко ми е осигурено. Нямам нужда от помощта ти.
– Може ли да идвам на свиждане?
– Достатъчно време прекара в болницата, Адриане. Не се занимавай с мен, поне докато не оздравея.
– Ако наистина не искаш да ме виждаш…
– Никаква не съм ти, така че ме остави на мира – изсумтя тя.
– Аз все пак те обичам.
– Стига глупости! Не съм в настроение за…
– Аз взех твърдо решение…
– Добре, добре. Ако цветята са за мен, сложи ги във вазата! Гадно е да лежат на пода.
Изпълних молбата и приседнах на една табуретка.
– Махай се! – измърмори тя. – Не искам да съм груба, но… просто не ми оставяш друга възможност. Сега не ми е до свалки. Предлагам да се видим след месец.
– Ама как така! Ти сега имаш нужда от мен!
– Нямам нужда от никого, казах ти! При свои хора съм тук.
– Сега си тръгвам, но утре пак ще дойда. Не можеш да ми забраниш.
Тя изпъшка отегчено.
– Добре тогава. Ще ти разясня детайлно ситуацията. Аз на практика съм за хоспис. Вече няма какво да правят по мен. Само трябва да лежа и да пия лекарства. Щом толкова си падаш по в мен, прибери ме в дома си. Храни ме, мий ме, чисти лайна.
– Добре. Ти ще ме наставляваш, а аз ще изпълнявам.
– Остави ме да се доизкажа, моля те. Ако си мислиш, че след един месец мъки лошото ще приключи и ще имаш прекрасна женичка, с която да се хвалиш пред приятели, жестоко се лъжеш. Кракът ми е много зле. Пет счупвания, прекъснати нерви и сухожилия. Вероятно до края на живота си ще ходя с патерици.
– Това е ужасно, но аз съм решил твърдо. Само теб искам. Колкото и да е трудно, ще се справим.
– Адриане, пиян ли си или надрусан! Помисли малко! Та ние почти не се познаваме!
– Ако си мислиш, че ще те изоставя в труден момент, грешиш.
– Продължавам да обяснявам тогава. Не мога да имам деца. При инцидента гумата на камиона… сещаш се.
– Толкова ми е мъчно за теб. Важното обаче е, че си жива, другото ще се нареди.
Марина мълчеше. Очите й се навлажниха от сълзи. Накрая каза:
– Прибери се вкъщи и помисли хубаво. Ела утре и пак ще поговорим.
– Няма какво да мисля, решил съм твърдо.
– Добре, върви си сега. Нужно ми е спокойствие.
Целунах я по челото и излязох.
През нощта дълго мислих за нещата, които ми бе наговорила. Надявах се да ме е излъгала за състоянието си с цел да ме наплаши и напъди. Искаше ми се да вярвам, че ще се възстанови напълно. Но каквато и да бе истината, аз нямаше да променя решението си. Фактът, че се съгласи да дойде в дома ми ме изпълваше с надежда. Молех се тя да не се отметне.
На следващия ден коленичих до леглото й и й подадох годежния пръстен, който бях купил по спешност.
Тя ме загледа невярващо. Каза:
– Ама ти си адски сериозен!
– Така е. Обичам те, Марина!
– Не, не сега! Ще полежа при теб две седмици и след това пак ще говорим. Може пък да си промениш мнението.
– Не, твърдо съм решил…
Тя се подсмихна криво и отпусна глава на възглавницата, притваряйки очи. Беше много разтревожена.
Час по-късно я изписаха от болницата. Чак по време на преместването осъзнах колко трудни времена ни очакват. Докато я вдигахме внимателно от леглото, за да я положим на носилка, тя се сгърчи и застена. Пръстите на здравата й ръка трепереха неконтролируемо. Доплака ми се като я гледах. Частната линейка се движеше бавно и избягваше дупките, но Малина не спираше да хапе устни от болка. Качихме я четирима човека на ръце до седмия етаж, за да няма раздрусвания. Когато я настанихме на леглото, което бях подготвил, тя проплака:
– Не трябваше да се съгласявам. В болницата бях на сигурно място. Ще се измъча, и ти ще се измъчиш покрай мен.
– Всичко ще е наред, повярвай ми – отвърнах, докато подпъхвах възглавници под гипсирания й крак. Очарователните пръсти с розов лак продължаваха да са плашещо неподвижни. Някакъв неврологичен проблем ги бе сковал.
Взех си отпуск. Прекарвах до Марина поне шестнайсет часа на ден. Хранех я, давах й лекарства, чистех я, сресвах я, миех й зъбите, обръщах я, за да не се получат рани от залежаване, стараех се да я забавлявам. Тя не се притесняваше от подлогата, защото по време на работата си бе виждала какво ли не. Даваше ми съвети, когато се разколебаех за нещо, и ме наставляваше. Винаги казваше какво иска и какви проблеми има, така я бях инструктирал. Добър екип бяхме. Храненето ми носеше странни, но приятни емоции. Марина бе левичарка, а лявата й ръка бе счупена, така че се затрудняваше да ползва лъжица. Повдигах леко горната част на тялото й, слагах кърпа на гърдите й и хранех като бебе, като от време на време забърсвах устните й. Тя се мусеше смешно, недоволна от безпомощността си, но постепенно се отпусна и започна да приема странната ситуация с усмивка. Нощем спях до нея, на дюшек на пода, за да съм винаги под ръка. Големи драми нямаше, като изключим жестоките болки при едно рязко разваляне на времето, когато се наложи да викам лекар, който да изпише по-силни обезболяващи.
Минаха две седмици и аз отново предложих годежния пръстен. Тя го прие и така ме направи най-щастливия човек на света. Вечерта се гушкахме, но не се получи точно секс, а по-скоро очарователно и нежно сближаване. Това ни бе достатъчно, за момента.
Дойдоха още по-добри времена. Марина престана да изпитва болки и започнах да я изправям. Заставах зад гърба й, хващах я здраво под мишниците и я оставях да пристъпва със здравия си крак. Тя сияеше, доволна, че вече може да стои права и да се движи.
Освободиха от гипс ръката й, а месец по-късно и крака. Марина не желаеше да ползва инвалидна количка. Влагаше огромни усилия в рехабилитацията. Искаше максимално бързо да се върне на работа. За жалост крачето не се възстанови напълно. Остана по-тънко, с два сантиметра по-късо, с леко извито навън стъпало, вдървено коляно и парези на пръстите. Макар че бе затруднена двигателно, Марина ми се струваше дори по-красива от преди. Бяхме щастливи заедно. В интимния ни живот всичко бе наред.
Моите родители първоначално негодуваха, че ще се женя за жена, която се придвижва с патерици. Опитваха се да ме разубедят. Веднага ги отрязах. С течение на времето те осъзнаха, че Марина е прекрасно момиче и я заобичаха като своя дъщеря.
След сватбата бяхме на меден месец в Родопите. Обикаляхме по цял ден из чукарите. Да, преходите от десетина километра не бяха проблем за Марина. Опитни планинари се чудеха как успява да се катери по стръмни пътеки при този недъг.
В работата си тя продължаваше да е същинска хала. Колегите й я обичаха и уважаваха. Когато я чаках в чакалнята пред отделението, винаги се заслушвах очаквателно. Чуех ли неритмичното тракане на сабото й и поскърцването на тапите на патериците ми ставаше мило, но и тъжно. Казвах си, че животът ни, макар и изпълнен с проблеми, е достатъчно щастлив.
Веднъж един дошъл на свиждане мъж я нарече „сакатата сестра“. Марина много се ядоса:
– Какво разбираш под саката? – попита го тя.
Той се ухили ехидно и каза:
– Ами който ходи трудно, за мен е сакат. Не че имам нещо против такива хора. Даже ми е много мъчно за тях.
– Какво ще кажеш десет пъти да се качим по стълбите до десетия етаж и да слезем? Да видим кой ще се справи по-добре? Бас, сто лева?
Онзи се съгласи. Естествено взе преднина, но явно не бе в добра форма и половин час по-късно Марина го изпревари пред възторжените погледи и под ръкоплясканията на тълпата от лекари, медицински сестри, лаборанти и пациенти. Засрамен, мъжът се извини и си тръгна с наведена глава. Вечерта цял час масажирах моята любима, за да я избавя от схващанията. После преминах към друг тип докосвания, още по-приятни и за нея, и за мен.
През следващите три години на два пъти й се наложи да отблъсква настойчиви обожатели. Тя ми разказа всичко, в подробности. Забавно беше. И друго каза, смигвайки закачливо:
– Твърдо съм решена да запазя брака си с теб, Адриане.
Осиновихме си момиченце и така животът ни стана почти съвършен. За пълното щастие може само да се мечтае, то на практика не съществува.
© Хийл Всички права запазени