Тя не обичаше живота. Не обичаше този живот, препълнен с мълчаливо страдание и тиха, убийствена тъга. Всяка сутрин отваряше очи с крехката надежда, че този ден ще бъде различен, ще ù предложи нещо повече, нещо по-добро от предишния, няма да бъде тъй сив и безличен като всички останали дни. И с всяка изминала минута нейната трепкаща надежда се сриваше, неспособна да устои на помитащите вълни от еднообразие и нещастие, които превземаха цялата ù душа.

Всеки ден тя опитваше да избяга от своя прокълнат живот, търсейки утеха във вълшебния свят на книгите и в чуждото страдание. Разказите за далечни страни и отминали времена й предлагаха онези кратки мигове бягство от жестоката реалност, в които можеше да бъде друг човек – или да бъде себе си, но в друго, по-различно време. Тя обичаше да облекчава чуждата болка, да изслушва търпеливо чуждите тъжни истории, да се оглежда в грозния свят с всички негови нерешени проблеми, защото единствено така се чувстваше полезна – не за себе си, не. Тя откриваше смисъла на своя иначе безсмислен живот в мислите за другите. Понякога загърбваше себе си, загърбваше собствените си нужди, за да помогне на друг. И се чувстваше добре. Дали беше грешка? Може би. Ала тази грешка, мисълта, че е извършила нещо полезно за света, в който съществуваше и който ù предлагаше все страдания, я поддържаше, даваше ù неподозирани сили. Караше я да забрави своите собствени неволи и да продължи да живее.

Да продължи да живее. Понякога ù се струваше твърде трудно, твърде невъзможно да открие причина за това. Тези моменти на безсилие и безмълвно желание да се откаже веднъж завинаги бяха рядкост, ала я връхлитаха като буреносен вихър. Чувстваше се неспособна да устои. Как? Как? Как да се справи, когато целият ù свят се разпадаше; когато самата тя се разпадаше на парчета; когато всички бяха толкова далеч и сякаш никой не успяваше да разгадае докрай мислите ù, чувствата ù, нея…

Тя знаеше, че сама поставя прегради между себе си и хората. Онези, с които бе най-близка, които вярваха в нея, отблъскваше сякаш нарочно. Не успяваше да разбере как така се получава, че винаги грешеше. Всяка нейна дума, всяка стъпка, всичко, което правеше или не правеше, беше грешка, поредната грешка в живота ù. И тя не знаеше как да спре да греши.

Искаше това, Господи, колко го искаше. Искаше да бъде по-добра, искаше да спре да разочарова хората, искаше… Искаше толкова много, прекалено много неща, които не знаеше как да постигне. Прекалено много неща искаше да изживее, ала те все се случваха на другите хора. Не че завиждаше. Просто беше тъжна, задето не беше това, което искаше да бъде, нито онова, което хората очакваха да бъде. Просто беше разочарована от себе си и от живота, от своето безсилие да се промени. Просто беше уплашена от големите очаквания на света, които се изправяха пред нея всеки ден – пред едно дете, което принуждаваха да порасне най-сетне. Просто… просто се страхуваше, че никога няма да обикне – да обикне себе си и живота отново.