Тя и Той

За последен път изви своето тяло назад и с вик смути луната. После се отпусна бавно и покри лицето му със своя дъх. Обвзет от щастие, той нежно я целуна. Двамата сплетоха своите ръце и бедра в спокойна прегръдка.

Той все още не вярваше, че я бе срещнал. Съвсем случайно преди няколко месеца бе седнал в едно полутъмно кафе да послуша музика. Когато Тя влезе и се огледа, сърцето му трепна. Беше пътувал много и се бе запознавал с различни жени. Но само в своята страна можеше да види такава жена. Властно красива, със завладяващи погледа движения и толкова горда походка. Онзи следобед Тя се насочи право към него и, взирайки се странно в очите му, попита:

-         Свободно ли е?

-         Разбира се! Моля, седнете!

Жената отдавна знаеше, какво изпитват мъжете в такъв момент и се усмихна. Така започна всичко. Сега бяха заедно. Лежеше до него, уморена от обич, и със стаен дъх леко галеше лицето му. Той затвори очи, благодарен на съдбата. И се видя като малък да лудува в градината, а майка му се оплакваше на една своя приятелка от неговите пакости.

-         Остави го! Само да е щастлив! – говореше приятелката и.

-         Това никой не знае! – тревожеше се майка му. – Виж каква е лудетина! Не го свърта на едно място. Какъв ли ще бъде, когато порасне? Коя ли ще го търпи?

-         Може би ще се намери такава по света! Успокой се! Аз вярвам, че ще се успокои! Стига само някоя да го обикне толкова силно, колкото той може! Това ще е неговата съдба.

Тогава не обърна внимание на тези думи, а и тази приятелка на майка му бе странна жена. Хората страняха от нея, но винаги я търсеха за съвет. И тя никому не отказваше. Но не говореше много.

Обърна се към нея и я погледна в очите. Струваше му се, че в тях вижда всички цветове на дъгата. На онази, под която всеки мечтае да премине със своята обич. Зарови нежно ръце в тъмната и коса и я разпиля по възглавницата. Докосна с връхчетата на пръстите си челото, леко ги спусна по скулите, по шията и ги спря до връхчетата на гърдите. Чувстваше как тялото и се напряга под ръката му, преди да се отпусне блажено под ласките. Все още не можеше да повярва, че толкова прекрасна жена лежи в прегръдките му. След толкова много напразни надежди за щастие. Да! Може би онази приятелка на майка му наистина познаваше бъдещето. Вече не искаше да скита по света. Ето го спокоен и желаещ само едно – да бъде с нея! Но една мисъл внезапно проряза съзнанието му! Та той все още не знаеше коя е, как се казва. Знаеше само, че я обича повече от живота си.

Наведе се на нея и целуна нежно ухото й. Тя тихо измърка като коте и отвори очи. Погледна я и попита:

-    Обичаш ли ме?

-    Обичам те, мили!

-    Колко? Колкото и аз теб ли? По-силно от всичко на света?

-    Да, мили! Повече от всичко на света! И вече никога няма да се разделим! Обещавам ти! Обичам те колкото заслужаваш! Колкото ти самия можеш това!

-    Вярвам ти, обич моя! Вярвам ти! Най-после! Бяха ми го предсказали!

Никой не можеше да опише вълнението му. Сбъдна се! Докосна се до истинската любов и вече никога няма да се разделят. За нищо на света! Тя го каза!

-         Знаеш ли, искам да те попитам нещо?

-         Какво искаш да знаеш?

-         Странно, но аз не те познавам. Ти никога не говориш за себе си. Защо се спря тогава пред масата ми. Не зная как да те наричам. Коя си ти? Откъде се появи, щастие мое?

Тя се притисна до тялото му, после се надвеси леко над него и го погледна в очите.

-         Не е ли достатъчно, че те обичам, колкото и ти мен? Че изживяхме толкова щастие? Че вече никога няма да се разделим? Не се ли успокои вече?

-         Спокоен съм, мила. Искам да съм само с теб! Обичам те!

-         Сигурен ли си, че искаш да узнаеш коя съм?

-         Зная всичко, което ми каза. Но една жена ми беше предсказала, че ще се успокоя, едва когато някой ме обикне силно. Толкова, колкото аз самия мога това. И ето те пред мен, в моите прегръдки. Аз трябва да зная, как се казва моето щастие.

-         Аз... Аз съм Смъртта...