Бе лятото на 2000 година. Часът беше 7, новият ден изгряваше. Слънцето погали снежнобялата ù кожа с лъчи, тя отвори очи и се усмихна – щеше да бъде прекрасен ден! Направи си чаша ароматно кафе и излезе в градината. Погали цветята и легна на росната трева. Тогава дойде и тя – мисълта за него. Нима всеки прекрасен миг трябваше да бъде почернян от него? Нима бе заслужил тъгата на дните ù, тъгата в очите ù?
Той бе висок, с широки плещи и дълбоки, чисти очи – в прегръдките му тя се чувстваше спокойна и защитена. Той бе умен, чаровен и мил. Той бе богат на думи и беден на действия. Той бе зает, тя бе там – до телефона, чакайки любимия звън, готова да се хвърли в обятията му. Той бе всяка нейна сълза, той бе всяка нейна усмивка. Той бе сънят и мислите ù. Той бе онзи, който рядко намираше време за нея, въпреки че ù казваше, че му липсва, тя бе тази, която сляпо вярваше.
Бе лятото на 2000 година. Часът беше 7, новият ден изгряваше. Слънцето погали снежнобялата ù кожа с лъчи, тя отвори очи и се ...