Тя наближаваше 30-те си години, отдавна нищо не я радваше истински, беше се затворила в своя собствен свят - далеч от всички.Често се успокоявяше, когато сърцето ù шепнеше:
- Пази ме, пак ще ме наранят.
И да, така беше - хората, които идваха и си отиваха от живота ú, оставяха неизлечима следа в нежното ù сърце. Казваше си на глас, че така е по-добре, по-добре сама.Често плачеше и страдаше, че животът ù няма нищо общо с представите, с илюзиите, които градеше като дете. Не беше горделива, не беше надменна, а нежна и любяща. Даваше всичко от себе си, за да види хората около нея щастливи и доволни, и не чакаше нищо в замяна - това, че частичка от щастието им се дължеше и на нея, ù стигаше. Беше приветлива и усмихната - така ù диктуваше сърцето. Но сякаш не можеше да се впише в съвремения свят - тя виждаше доброто у хората и често заради това биваше отблъсквана. "Е, както и да е!" - усмихваше се през сълзи и махаше с ръка, сякаш да прогони тъжните мисли. Усети леко гъделичкане по краката, н ...