И тя бе там. Сама. Самотна и сама като слънцето на небосклона. Вярно, че всички описват единственото слънце като сияйно, мило и добро, но никога няма да узнаем как се чувства  то. А тя знаеше. Знаеше, защото се чувстваше по същия неприятен и безличен начин като него. Напълно сама. Без безграничната, неизмерна подкрепа дори на себе си. Изградила малката си, непроницаема черупка и разположила в нея нищожния свят, който й бе останал. Всичко бе свършило. Вече го нямаше уютния й, красив, топъл и гостоприемен дом. Нямаше ги и тях. Нито пък него … същия този някой, който вече се съмняваше дали наистина съществува. Дали не е сънувала един от тези прелестни, цветни сънища, които те пренасят далеч от жестоката, сива  реалност. Толкова реалистични, че се чудиш дали жалкия, крастав жабок не е бил истински.

Сама. Безпомощна. Беззащитна…

И днес тя седеше на същото място. Гледаше прекрасния изгрев. Виждаше как небесата за пореден път се обливат във всички нюанси на дъгата. Съзерцаваше красиво оформените облаци, които бавно, но сигурно се оцветяваха в блестящите, ярки цветове на топлото сутрешното слънце. Как дърветата се обличаха в цвета си. Как малката детска площадка се подготвя за живот. Отново. Слънцето бавно се показва, за да поздрави всички наоколо с прелестта си. Да ги събуди. За живот. Всички, но не и нея. Тя бе будна. Поне формално бе така. Будуваща за пореден път. Гледаща как горещото слънце се усмихва лицемерно на хората, както и те на него. Будещо ги от приятния свят на сънищата. Поднасящо им тежкия свят на живите, на будните, на неоправданите, на непощадените. Още един ужасен ден, с който да се борят. Да се бори. Да живее трудния живот. Да му се „наслаждава”, както другите му се наслаждават на пръв поглед.

И да рисува. Единствената й сигурна опора. Нещото, на което се опираше винаги. Винаги, когато жестокият свят й нанесеше поредния удар под кръста. Да рисува картините на живота. Труден или лесен. Да рисува. Настоящо или минало. Минало или бъдеше. Както всеки път. И отново рисуваше. Свила се на кълбо и едва сдържаща сухите си, горчиви сълзи. Сълзи от радост. Или от болка. От обич. Или скръб. От живота!

Отново облечена в същия раздърпан, продран, избледнял начин. И пак вързала мръсната си, несресана черна коса на една страна и извехтелия си, черно–жълт каскет на другата. Захлупила го ниско над красивото си бяло лице. Опитвайки се да се скрие. Да изчезне. Да накара всичкото нещастие и безпомощност да свърши. Да изчезнат като кошмарите, които й се привиждаха. Но нямаше. Листът не можеше да побере цялата й тъга. Тя преливаше. Пълнеше красивите й кафяви очи. Тъжните й очи. Уморени от сълзите. Пресъхнали като пустиня. Очи, пълни с ярост. Болка. Толкова дълбоки. И плитки. Способни да объркат всеки. Невъзможни за описване.

И той. Този, който никога не я виждаше. Не я чуваше. Не я разбираше. Незнайно защо. Дори и той се бе учудил на порива си да застане до крехкото същество, което едва се държеше. Подпрял силните си, издръжливи ръце на облегалката на самотната пейка. Нейната пейка. Той търпеливо изчака невинното момиче да го забележи. Гледайки рисунката й. Бе способна да те разплаче.

Тя забеляза удобно облегналите се на пейката мъжки ръце и извърна красивото си, младо лице да види кой е нещастникът, загубил времето си да я притеснява. Видя познатите черти на слабото му лице. Черните му коси. Познатото меко изражение застинало на ангелското му лице. Вгледа се в красивите кафяви очи, в чийто плен бе попаднала. Очите. Най–дълбоките очи, които някога бе виждала. За момент безкрайната вселената застина. Омърсеният свят спря безспирното си въртене. Дори и странното, неподчинено време спря да тече, както никога преди. А те застинаха необезпокоявани, вглеждайки се в кафявите си, мили очи.

Тя се гмурна в бурното море на неговите очи. Колко огромно бе то! И колко добро. Не бе сбъркала като го мислеше за ангел, слязъл на земята. Но едно нещо тя не откри в плитчините. Нещото, което тя изпитваше. Гмурна се по–дълбоко, в търсене на пътеводната й светлина. И по–дълбоко. Но не го откри. А дълбините ставаха все по–тъмни и по–тъмни. Започна да се дави. Въздухът не й достигаше от страх. Ами ако го нямаше? Ако се бе заблудила и той не я обича, както тя си мисли, че го обича. Реши да не любопитства какво има на дъното на душата му. Върна се назад. И го откри. Както казват най–красивите и чисти неща се крият в плитчините на човешкото съзнание. Най–отгоре се бе сгушила и обичта му. Кипящата му любов към нея.

Стреснат от студенината в очите й, той леко и почти незабележимо се отдръпна. За секунда. Толкова му бе нужно да се осъзнае от неочакваната ярост, която съзря в нейните ослепителни очи. Леко замаян той се гмурна в тайнството на тъжните й очи. Очите й. Изпълнени с ярост, ненавист, гняв, страх, безпомощност, безнадеждност, видя и липсата на желание за живот. Мъртвите й очи. Мъртвата й душа. И сърце. Някъде трябваше да са се скрили предишните й очи. Тези, които той безкрайно и неуместно обичаше. Неуместно. Никой не бе се чувствал като него само при споменаването на ангелското й име. Тези - пълни с радост. С живот. Нещото което той търсеше. И се спускаше все по–надолу и по–надолу в безкрайните й изтормозени зеници. Но не намираше нито дори намек за предишното момиче. Нито знак за любовта, която светеше в очите й преди. Очите й се осветяваха от безграничната изпепеляваща любов, която изпитваше към него. Преди. Дори от разстояние, той го знаеше. Разбираше го, но не и сега. Сега не откри това чувство. Никъде не го намери, колкото и да го търсеше. Него просто го нямаше. Любовта си бе отишла, както направи и той, след като не намери отговор на силните си чувства…