5 min reading
И тя бе там. Сама. Самотна и сама като слънцето на небосклона. Вярно, че всички описват единственото слънце като сияйно, мило и добро, но никога няма да узнаем как се чувства то. А тя знаеше. Знаеше, защото се чувстваше по същия неприятен и безличен начин като него. Напълно сама. Без безграничната, неизмерна подкрепа дори на себе си. Изградила малката си, непроницаема черупка и разположила в нея нищожния свят, който й бе останал. Всичко бе свършило. Вече го нямаше уютния й, красив, топъл и гостоприемен дом. Нямаше ги и тях. Нито пък него … същия този някой, който вече се съмняваше дали наистина съществува. Дали не е сънувала един от тези прелестни, цветни сънища, които те пренасят далеч от жестоката, сива реалност. Толкова реалистични, че се чудиш дали жалкия, крастав жабок не е бил истински.
Сама. Безпомощна. Беззащитна…
И днес тя седеше на същото място. Гледаше прекрасния изгрев. Виждаше как небесата за пореден път се обливат във всички нюанси на дъгата. Съзерцаваше красиво оформенит ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up