Непредвидена задача ме изхвърли от дома рано-рано, та нямах време да закуся. А то закуската си е важно нещо. Свърших си работата и тръгнах да се прибирам. По пътя ми баничарници ли не щеш, закусвални ли, хот-догаджийници или както сега ги наричат. Мирише по цялата улица, та не се трае. Не можеш да подминеш, особено ако не си закусвал сутринта. Насочих се аз по следите на аромата, а на пътя ми до самата врата - женица; скромна, някак срамежлива, свита. Седи до вратата и гледа. Случва се някой не може да доизяде, много му е дошъл огромният бюрек и хвърля в кошчето половината. Отмине той, а женицата гледа така, уж случайно, да вземе хвърленото пакетче. Бързо се отдалечава. Връща се на старото място и там все едно, че си е нейно вади смотаното пакетче, развива го и захапва гладно остатъка от нечия закуска. Това видях докато се приближавах към заведението. Изравнихме се. Бях взела вече решение.
-Ела да закусиш с мен. Не обичам да ям сама.
-Аз съм яла. — не съвсем убедителен отговор.
- Нищо ...