Тъжна песен
Непредвидена задача ме изхвърли от дома рано-рано, та нямах време да закуся. А то закуската си е важно нещо. Свърших си работата и тръгнах да се прибирам. По пътя ми баничарници ли не щеш, закусвални ли, хот-догаджийници или както сега ги наричат. Мирише по цялата улица, та не се трае. Не можеш да подминеш, особено ако не си закусвал сутринта. Насочих се аз по следите на аромата, а на пътя ми до самата врата - женица; скромна, някак срамежлива, свита. Седи до вратата и гледа. Случва се някой не може да доизяде, много му е дошъл огромният бюрек и хвърля в кошчето половината. Отмине той, а женицата гледа така, уж случайно, да вземе хвърленото пакетче. Бързо се отдалечава. Връща се на старото място и там все едно, че си е нейно вади смотаното пакетче, развива го и захапва гладно остатъка от нечия закуска. Това видях докато се приближавах към заведението. Изравнихме се. Бях взела вече решение.
-Ела да закусиш с мен. Не обичам да ям сама.
-Аз съм яла. — не съвсем убедителен отговор.
- Нищо бе жена. Само компания да ми правиш. Скучно е човек да яде сам.
С тези думи вече леко я побутнах към вратата. Седнахме.
-Имаш ли предпочитания
-Нямам - и после стресната - Ама аз съм яла, нали ти казах. Ти не разбираш ли?
Има хора, които продължават да пазят чувството си за достойнство даже, когато вече не могат да скрият нищетата, в която са изпаднали.
-Тогава ще поръчам за теб, това което ще ям и аз.
-Е добре.
-Само ми кажи кафе пиеш ли, защото аз не пия, докторите не дават.
-Ами то… не знам.
Подадох поръчката. Изпитах желание да закупя половината витрина и да и я предоставя, но знам, че ще обидя жената, пък и с парите, с които разполагах това не беше възможно, но се постарах поне за днес да я нахраня. Пренесох на масата и мляко с какао, и банички с масло и сирене и топли кифлички с шоколад.
-Не е ли много?
-Каквото остане ще си го вземем. Съгласна ли си?
Тя присви рамене, а аз продължих:
-Искаш ли да си говорим?
Погледна ме с пълна уста, сдъвка, глътна, погледна към кифлата, отпи от чашата и ме запита:
-За какво ще си говорим?
-Ами за живота, който живеем.
Тя като че ли се постресна, помисли, помисли и пак запита:
-А може ли да пея вместо да говоря?
-Може разбира се, ще те слушам с удоволствие.
И тя запя:
Живот, живот , мъко моя
Защо ли съм се родила
Тъй изхвърли ме от строя
Нямам сега прокопсия -
Текстът на песента беше непретенциозен, явно скалъпен там на улицата, но гласът, гласът беше страхотен. Дълбок, мек. Той говореше не с думи, а със звуци. Жената пееше видимо измислената от нея песен, в която разказваше за тъжният си живот, описваше защо и как е изпаднала до там, да проси чужда милост. Слушах я и се опитвах да не се разплача. Този глас търсеше съчувствие, а не просеше благоразположение. Песента не продължи дълго. След като свърши, към нас се приближи мъж, извади банкнота от джоба си и я остави на масата пред жената. Тя го погледна и тук последва най- невероятното.
-Господине, аз не съм просякиня!- категорично, не търпящо възражения - Приберете си банкнотата.
Погледнах я. Тя продължи, вече гледайки мен.
-С вас седнах, за да си поговорим, за да не сте сама, и да ви попея.
В първия момент помислих, че е демагогия. О не! Това беше опита да остане равна между нас, Мислено се поклоних пред мъжественият и стремеж, да се запази там, където е била.
-Нали и друг път ще седнем, за да ми попееш.
-Разбира се. Чест е за мен да Ви доставя удоволствие.
Разделихме се. Аз си тръгнах, а в ушите ми звучеше тъжната мелодия. И защо ли когато на човек му е най-тежко, той плаче или пее плачейки.
© Снежана Врачовска Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
не си объркала сайта, Снежана! той е за откровените и искрени хора. дано са повече и през цялото време!
-
Просълзяващ, Снежа. Хареса ми!
-
Динко, напълно си прав, просията в града е един много доходен бизнес организиран и чудесно ръководен от определена група хора. Няма да се впускам в предположения,кои са тези хора, защото не мога да го докажа, а подобни недоказани обвинения подлежат на съдебни санкции.
Например недалече от мястото, което описвам на пресечката на Патриарха и Витошка всяка сутрин някой докарва една жена с много тежка инвалидност. тя лежи там целият ден без да дава признаци на живот.Според мен такова поведение може да бъде само на упоен човек. Не знам.Предполагам, че вечер, тя даже не разбира колко пари са се събрали в кутийката. Две преки по-нагоре през лятото едно малко дете се опита да ме изнуди за пари. Когато реагирах, на помощ му се притекоха трима силно мургави наши братя. Измъкнах се от скандална саморазправа само защото ми дойде на ум да имитирам набиране на 112. Очистиха терена за секунда, без да им дойде на ум, че никой не може да дойде за по- малко от поне пет,че и даже повече минути.
Аз също не толерирам различните форми на просия и изнудване, но жената, която описвам не просеше. Тя се хранеше с отпадъци, които вземаше от кошчето за боклук.
Помисли си Динко, не е ли това аналог с Майка България, с цялото и честно, трудолюбиво и скромно население,изключвам престъпниците на всички нива, които... Живеем в мизерия,облизваме със залък остатъците по дъното на чинията, за да не стане нещо зян.Радваме се на абсурдните си пенсии и още по абсурдните заплати на младите.Радваме се ,че сме членове на ЕС, защото така децата и внуците ни могат по-лесно да заминават насам-натам, за да дават труда си като прислужници в богати държави, чието население не-винаги съответства по интелигентност на нашего брата- българина.Спирам до тук, за да не бъда обвинена, че съм объркала сайтовете. -
в подкрепа на казаното от теб, се сешам за случая, когато дарител е палучил следния отговор: "аз не съм клошар, а миниджър по отпадъците и не приемам подаяния!" мисля, че си имала "късмета" да срещнеш жена с реални проблеми. в повечето случаи това е добре организирана престъпност.
-
Благодаря ви мили хора,Биляна, Лили, Виктор, Росен, Катя. благодаря, че сте прочели това което съм написала.Радвам се, че ви е развълнувало.Виктор, много хубаво го казваш. Тази женица е образа на Майка България днес. Гладна, нещастна, но с чувство за достойнство.Катя, това се случи през лятото, не далеч от НДК в пешеходната зона на Витошка.Скоро не съм я виждала там тази женица и не зная съдбата и. Аз обичам да ходя по града с широко отворени очи и сърце открито за проблемите на хората. В основата на всичко , което пиша има реално събитие.Понякога преживяно от мен, друг път разказано ми от човек, който го е преживял , но винаги реално.Според мен, важното е този който пише да умее точно да улови настроението, чувствата и да извлече правилното послание. Права ли съм? Как мислите вие пишещи събратя?
-
Най-трудно е да запазиш достойнство когато си на дъното. Това може много да те промени коренно. Чудесно си го написала, чак ми се ще да те попитам дали е истинска случка. Поздрави!
-
Нежно, силно и истинско
-
"Граждани на света" с по педесет милиона, но не човеци а говеда. И човек, който не не е гражданин даже на собствената си страна но е толкова човечен. А по средата шепа интелектуалци, които се опитват да разберат за какво става въпрос. Не гражданка на света е тя а е Майка България. Сполaй ти че нахрани Майка България и отсрами всички нас! Развълнува ме дълбоко!
-
Сълзи в очите ми, това е моят коментар...
Поздрави! -
Как хубаво си го казала, Светлана.Благодаря ти!
-
Така скърпваме, с песента на сълзите си, краищата на разкъсаното настояще. Поздрав от мен,Снежи!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Силно!