Дните си минаваха, Мир напредваше и времето, която щях да прекарам с него намаляваше. С всеки изминал ден си прекарвахме заедно все по-хубаво. Беше ми приятно в компанията му и го чувствах близък. Той беше наистина забавен, но не по онзи дебилски начин като повечето момчета, не, той беше сладък и винаги знаеше какво да каже и кога да го каже. И изобщо не беше глупав. Беше начетен и почти всичко му се отдаваше с лекота. Математика, биология, литература,физика и така нататък, бяха нищо работа за него. Ах, той ме караше да летя. Дори докато спях. Сънувах го всяка нощ, но знаех, че няма да ми се отвори парашутът. Той беше прекрасен, а аз средна работа. Бях сигурна, че около него се тълпят десетки момичета коя от коя по-красиви. Бях убедена, че вече си е набелязал някоя и дори може да си има приятелка. Да, естествено. Как може момче като него да си няма приятелка? Каква глупачка съм. Но все още нищо не беше потвърдено. Той не споменаваше нищо за момичета, нито телефонът му звънеше. В главата ми постоянно се въртяха двата варианта – или си има приятелка, която не споменава, или си няма и аз все още имах шанс.

     - Много добре. – казах аз, когато той написа едно изречение, пълно със сложни думи. – Мисля, че за днес е достатъчно. – когато и двамата замълчахме, се чу как навън вали силно, не бях забелязала – Навън вали.

     - Да, жалко, че нямам чадър. – каза той.

     - Аз мога да ти дам. – предложих му, въпреки че не исках да го пускам да си ходи.

     - Няма нужда. Ще се обадя на нашите да дойдат да ме приберат. Ей сега се връщам.

     Той ми се усмихна, стана и отиде в кухнята, за да се обади. Докато той говореше, аз продължавах да си мисля колко прекрасен е той, колко силно съм се влюбила в него и да се чудя дали си има приятелка. От дни не бях мислила за друго. Учителите ми мислеха, че съм болна, а приятелките ми постоянно ми звъняха и започнаха да ме подозират. Бях потънала в мисли, когато той се върна и отново седна до мен на дивана.

     - Е? – казах въпросително, връщайки се в реалния свят.

     - Заети са и ще дойдат след около 30 минути. Има ли проблем да остана? – да, сякаш щях да го изгоня! И без това нямах друга работа, а и да имах щях да отменя всичко заради него.

     - Не, няма проблем. Искаш ли студен чай? – въпреки че валеше, навън все още беше топло, нормалните за края на май 30-35 градуса.

     - С удоволствие.

     Той се усмихна и главата ми отново се замая. Защо ми действаше по този начин? Набързо се съвзех, станах и отидох до кухнята. Напълних една кана със студен чай, като на няколко пъти щях да я изпусна, но успях да се оправя. Подредих маслени курабийки в една чиния, естествено изпуснах няколко. И без това бях калпава в ръцете, а сега, откакто той се появи, стана още по-зле. След това сложих каната, две чаши и чинията на една табла и тръгнах към хола. Там оставих таблата на масата и седнах до него. Посегнах да налея чай, но той направи същото и ръцете ни се докоснаха. Стреснах се и дръпнах ръката си, а той само стоеше и се чудеше какво да направи. Мир взе каната и наля от напитката в двете чаши. Докато мълчаливо пиехме, телефонът ми иззвъня. Бях получила есемес.

     - Уффф. – изплъзна се от устата ми без да искам, когато видях, че съобщението гласеше неплатена сметка. Отново идваше това време, когато баща ми ме пита защо ми е толкова голяма сметката, а аз не знам какво да кажа. Намръщих се.

     - Какво е станало? – чух топлия глас на Мир – Да не би приятелят ти да е отменил срещата? Ако е така, кажи му, че остават само няколко урока и вече няма да те занимавам. – той се засмя, аз също.

     - О, не. Аз… аз нямам приятел. Това е сметката за телефона ми. – казах леко сконфузено. Той си е мислел, че имам приятел? Странно.

     - Нямаш приятел? – той ме попита искрено учуден.

     - Ами… да. Защо се учудваш толкова?

     - Ами не знам. – той беше саркастичен – Може би, защото е срамота едно толкова сладко и умно момиче да е само. – звучеше развълнуван, почти викаше, но после осъзна какво е казал – Така де, разбра ме какво имах предвид. – погледна засрамено в пода. Външно само се усмихнах, а отвътре пищях и скачах. Той току що ми каза, че съм сладка и умна. Не можех да повярвам.

     - А, ти? Приятелката ти не се ли притеснява за теб? – попитах го съвсем невинно.

     - Аз също си нямам приятелка. – той ме погледна, а от очите му се четяха искреност и надежда.

     - Не може да бъде. – учудих се, но под фасадата ми се криеше най-широката усмивка – Сигурно около теб има много момичета.

     - Донякъде е така. – каза го толкова тихо, че едва се чу, но аз го чух.

     - Тогава, не може да не си си харесал някоя.

     - Да, всъщност има едно момиче. – гледаше засрамено. Колкото и сладък да беше, това ме разби. Исках да се тръшна и да заплача.

     - И какво те спира да й признаеш? – защо изобщо го питах? Само щях да се нараня повече.

     - Не знам как да й го кажа. Тя е толкова сериозна, но още по-сладка. – той ме гледаше с надежда – Ще ми помогнеш ли да я спечеля?

     - Да, разбира се. – отговорих с усмивка, а вътрешно се чудех как да избягам. Очите ми се пълнеха със сълзи, които отчаяно се опитвах да скрия.

     - О, благодаря ти, Лия! – той ме прегърна леко.

     - Няма проблем. – казах тихо, когато той ме пусна – Кажи ми нещо повече за нея.

     - Тя е на 17, много начетена и сладка. – сърцето ми се свиваше.

     - Започни с разговор, разсмей я, покажи интерес към това, което прави. – не можех да повярвам, че му давах съвети – Ако наистина е умна, ще ти трябва време. Те не са лесни за сваляне.

     - Аз не искам да я сваля, аз искам тя да е моето момиче. – той гледаше в пространството замечтано. Щеше ми се да умра.

     - Както казах, доста време. Може би няколко седмици.

     - А ако я целуна? Това ще ускори ли процеса? – той се надяваше да кажа, да.

     - Зависи. При всяко момиче е различно. Например…

     - А при теб? – Мир ме прекъсна – Ти си умна. Сигурно е същото.

     - При мен, може би. – не знаех как да реагирам – Но няма значение, че е умна. Целувката действа по различен начин на всяко момиче. И защо изобщо ме питаш за мен? – болката беше преминала в гняв.

     - Защо се нервираш? – бях го объркала с реакцията си.

     - Не се нервирам. – почти виках, болеше ме – Ако искаш да знаеш дали след като я целунеш тя ще тръгне с теб, питай нея, не мен. – опитах се да стана, но той ме хвана за ръката и ме дръпна обратно на дивана, в очите му се четеше нежност.

     - Точно това направих. – каза го тихо, докато държеше ръката ми до сърцето си и ме гледаше право в очите – Ти си единствената, която искам. – след това той ме целуна.