Докато се разхождаше, Ерих търсеше нещо в короните на широколистните дървета, нещо, което неговият най-добър приятел му бе показал преди време. Един трон. Клоните го бяха оформили. Ето го! Той се покатери на дървото и се настани на трона. От тук можеше да види раззеленилата се долина, в която беше скътан Марцлинг, реката, която бълбукаше монотонно и керемидените покриви на къщите по двата ѝ бряга, а в далечината – живописните зъбери на Баварските Алпи, където се извисяваха кулите на Нойшванщайн. Неговият любим замък. Изгревът, току-що бе започнал своя светлинен спектакъл, а дърветата сякаш, за да го озвучават пееха „Утринното настроение“ на Григ. Ерих го разпозна веднага, защото от малък взимаше уроци по музика. Почувства се като владетел на утринната красота и това го изпълни с щастие. Спомни си, че неговият най-близък приятел често обичаше да казва: „Толкова е просто да бъдеш щастлив! Не разбирам защо хората предпочитат да се чувстват нещастни.“ И точно в този миг в небесата се появи красиво видение. Приличаше на фея в бледо синя ефирна рокля, която се развяваше от вятъра като криле на ангел.
– Елинор! – извика радостно Ерих. – Феята протегна ръце и Ерих се хвана здраво за тях. – Полетяха. След малко изпод облаците се очертаха кулите на замъка.
– Пристигаме! – извика Елинор, докато се спускаха към земята.
Елинор беше голямата тайна на Ерих. Само най-добрият му приятел знаеше за нея. Беше се опитал да я представи и на родителите си, но те започнаха да го убеждават, че тя нямало как да съществува в реалността. Тя, обаче съществуваше. Беше неговият духовен наставник. От нея Ерих научи, че не всеки може да чуе песента на дърветата, както и че не всеки може да види нея-самата. Винаги беше облечена в дълги, бледо сини, ефирни рокли, в тон със сините ѝ като небето очи, а плюшено черната ѝ коса бе сплетена на плитка.
Беше делничен ден и пред входа на замъка в този ранен час все още нямаше посетители. Виждаха се само две деца, които се разхождаха напред-назад и изглежда не знаеха какво да правят. Лия и Джоузеф бяха брат и сестра и живееха във Фрайзинг, съседен град на Марцлинг. Бяха пристигнали току-що по въздух, пренесени от Елинор. Общото между тях и Ерих, с когото веднага си станаха симпатични и започнаха да се сприятеляват, беше дарбата им да чуват как дърветата пеят. А това според Елинор, било много важен ключ към тайните на Вселената. След като се разходиха заедно из замъка, Елинор съобщи на децата, че именно тук, тя ще създаде училище за Светлина, а те ще бъдат нейните първи ученици. Вече била получила разрешение от управата на замъка, когато времето е лошо, заниманията да се провеждат привечер след приключване на работния му ден като музей, за да не се пречи на посетителите, а когато времето е хубаво, както беше в днешния ден – на брега на лебедовото езеро, в чиито води се отразяваха островърхите кули на замъка. Елинор беше избрала това място, защото и трите деца, които бе определила за свои ученици го обичаха. А когато обичаш едно място, то също започва да те обича и нещата се случват с лекота и взаимност. Това беше Нойшванщайн, известен още като Приказният замък в Алпите на баварският крал Лудвиг II-ри. Самият Уолт Дисни, големият приятел на децата, бил толкова възхитен от замъка, че решил двореца на спящата красавица от едноименния му филм да наподобява на него. А великият композитор Пьотр Чайковски написал музиката на балета „Лебедово езеро“ вдъхновен от лебедовото езеро, в чийто води се оглежда замъка. С други думи мястото беше вълшебно и Елинор знаеше, че вълшебствата тепърва предстоят. Като разбраха за намеренията й, за миг децата се спогледаха учудено, след което извикаха в един глас: „Страхотнонооо!
– Тогава, – обърна се към учениците си Елинор, – като за начало, моля последвайте ме на брега на езерото!
Щом дотичаха до брега, Ерих, Лия и Джоузеф се хванаха за ръце и в компанията на един любопитен лебед, произнесоха тържествено, повтаряйки след Елинор, Обещанието за вярност на Светлината, което тя бе подготвила за тях: „В името на Светлината обещавам да не се поддавам на изкушенията на Дявола и да не попадам в плен на алчността и суетата. Обещавам, винаги, когато мога да изпращам светлина на нуждаещите се и да насърчавам дърветата да пеят, докато все повече хора започнат да ги чуват.
– И така, време е за първото ни занимание. – обяви Елинор. – Днес ще се опитаме да приемаме и да изпращаме светлина. Хайде, да седнем на тревата и да съсредоточим поглед върху слънцето, а после върху езерните води.
Децата седнаха с кръстосани крака на брега и насочиха погледи към небето, а после и към повърхността на езерото, където заедно с лебедите плуваха сребристи отблясъци от слънчевата светлина.
– Сега, затворете очи и си представете, че вдишвате слънчева светлина. Вдишвайте дълбоко! Така. Много добре, Лия! По-дълбоко вдишвайте Джоузеф и Ерих! Добре... Много добре! Задръжте светлината в слънчевия сплит! Ще броя до три. Еднооо...двееее...три. Сега си представете как излъчвате около себе си светлината, която вдишахте.
– Като светулки, нали Елинор? – обади се Ерих.
– Ха, ха, ха... – разсмяха се Лия и Джоузеф.
– Точно, така, Ерих. Като три светулки. Добре, деца! Можете вече да отворите очи. А сега бих искала всеки от вас да се опита да изпрати малко светлина на някой, който се нуждае от нея. Всеки, по своему, да се опита.
Сара, най добрата приятелка на Лия учеше в балетно училище, мечтаеше да стане балерина и един ден да играе главната роля в „Лебедово езеро“. Само след седем дни трябваше да танцува за пръв път на сцената на операта и то в „Лебедово езеро“, в танца на четирите малки лебеда. За жалост, на вчерашната репетиция бе навехнала глезена на десния си крак и докторът ѝ бе забранил да танцува, докато отокът спадне. Това беше провал. Повечето ѝ приятелки уж ѝ съчувстваха, но всъщност злорадстваха, защото ѝ завиждаха на таланта. Единствено Лия усещаше болката ѝ и искаше да ѝ помогне. Само че това не можеше да стане с утешителни думи. Затова сега, тя събра слънчевата светлина, която бе вдишала в слънчевия си сплит и мислено я насочи към приятелката си. Представи си как мощната струя светлина окъпва малката Сара, засилва оздравителните ѝ сили и болката в глезена се разсейва. В този миг, някъде в Мюнхен, усамотена в стаята си, Сара почувства как нещо я погъделичка по болния глезен, видя как изведнъж отокът спадна като спукан балон и болката изчезна. Тя скочи от леглото, застана пред огледалото и опита началните стъпки от танца на „Четирите малки лебеда“. В главата ѝ зазвуча музиката на Чайковски, а сърцето ѝ се изпълни с голямата ѝ мечта.
Джоузеф, пък, се сети за възрастната госпожа Беата, която живееше в съседство с тяхната къща във Фрайзинг и не веднъж му бе помагала с мъдри съвети. Тя имаше добра пенсия, хубава къща с двор и куче, с което споделяше дните си от своето осмо десетилетие, но Джоузеф знаеше, че тя страда. Вече ѝ беше трудно и не се решаваше на дълги пътувания от Бавария за САЩ, където в Ню Йорк живееше със семейството си единственият ѝ син, а той беше проспериращ бизнесмен и не намираше време да отскочи до Европа. От рано тази сутрин Георг, синът на госпожа Беата, четеше безбройните имейли в електронната си поща в просторния остъклен от всички страни офис на осемдесет и петия етаж на бизнес сграда. В офиса беше светло, лъскаво и просторно, но в душата му не беше така. Трябваше да открадне малко време и да види майка си, но все си намираше оправдания с бизнеса. А в родната му Бавария всичко беше толкова различно от тукашната, американската действителност! Хората се поздравяваха с „Gruess Gott!“, тоест „Бог да те благослови!“ И много обичаха куклите! Не само децата, но и възрастните. Нареждаха ги до големите прозорци на къщите си и сред цветята в дворовете. Георг трябваше да се върне, но все не се решаваше. Беше се пристрастил към бизнеса и се опитваше да бяга от спомените си за приказната Бавария. Нещо му подсказваше, че ако се върне – то ще е завинаги. Тази сутрин обаче като никога досега, той излезе от графика си, остави недочетен последния имейл, който бе отворил и потърси в интернет полет за Мюнхен. По възможност за следващия ден. Да, точно така. Моментът беше настъпил. Мюнхен беше най-близкото летище до родния му град Фрайзинг. Първо щеше да замине той, после щяха да дойдат съпругата и малкия му син. Ето го и полета!
– Успях! – изкрещя радостно Джоузеф! Моят човек прие светлината, която му изпратих. Колко ще се зарадва милата ми госпожа Беата, когато види сина си, завърнал се от Америка.
– А ти, Ерих на кого ще изпратиш светлина? – попита Елинор.
– На най-добрия ми приятел, но не знам дали ще стигне до него.
– Толкова ли е далеч? – погали го по главата Елинор.
– Да. Отиде си от този свят.
– Разбирам. – приседна до него Елинор. – Изпрати му светлина! Тя ще го намери някъде в Безкрая, но запази и за себе си. Запази за сърцето си, за да е светло на спомените ти, които пазиш там за него.
– Как се казваше приятеля ти? – попита Лия.
– Любо, Любомир. – Беше от България. И той чуваше как дърветата пеят. Обичаше да свири на пиано и понякога композираше музика за един вълшебен свят. Сигурно вече е там... как не се сетих. Много обичаше и замъка – Ерих посочи Нойшванщайн. Имаше си и трон. Истински.
– Искате ли да допълним Обещанието към Светлината с още едно изречение? – въодушеви се Елинор. – Сещаш ли се кое е изречението, Ерих?
– Всички се сещаме. – извикаха децата в един глас, сякаш се бяха наговорили.
– Тогава – Елинор се изправи – нека отново да си кажем Обещанието. И те го казаха: „В името на Светлината обещавам да не се поддавам на изкушенията на Дявола и да не попадам в плен на алчността и суетата. Обещавам винаги, когато мога да изпращам светлина на нуждаещите се и да насърчавам дърветата да пеят, докато все повече хора започнат да ги чуват. Обещавам да нося в сърцето си спомена за истинските приятели, които вече не са между нас.“
Високо в небесата избухнаха светлинни илюминации и озариха кулите на Нойшванщайн.
© Галя Борисова Todos los derechos reservados