Докато се разхождаше, Ерих търсеше нещо в короните на широколистните дървета, нещо, което неговият най-добър приятел му бе показал преди време. Един трон. Клоните го бяха оформили. Ето го! Той се покатери на дървото и се настани на трона. От тук можеше да види раззеленилата се долина, в която беше скътан Марцлинг, реката, която бълбукаше монотонно и керемидените покриви на къщите по двата ѝ бряга, а в далечината – живописните зъбери на Баварските Алпи, където се извисяваха кулите на Нойшванщайн. Неговият любим замък. Изгревът, току-що бе започнал своя светлинен спектакъл, а дърветата сякаш, за да го озвучават пееха „Утринното настроение“ на Григ. Ерих го разпозна веднага, защото от малък взимаше уроци по музика. Почувства се като владетел на утринната красота и това го изпълни с щастие. Спомни си, че неговият най-близък приятел често обичаше да казва: „Толкова е просто да бъдеш щастлив! Не разбирам защо хората предпочитат да се чувстват нещастни.“ И точно в този миг в небесата се появи ...