УЧИТЕЛЯТ
Ударите от тесла и дрънченето на кофи събудиха стария учител. Едва беше разсъмнало - дрезгавината още цареше в стаята. "Ей, този човек не миряса. От тъмно започва" - промърмори и тихо се измъкна от завивката да не събуди жена си. Притвори прозореца, че утринният хлад нахлуваше, а Димитрина спеше с разголени ръце над одеялото. Отиде в стаята с книгите - неговата стая. Както всяка сутрин, погали с ръка лъскавите подвързии по лавицата и застана в рамката на прозореца. Утрото го близна с розовия си език - слънцето още не беше изгряло. Вън съседът се суетеше около постройката на новия гараж. Куцукайки край младите мъже, нареждаше да донесат вода, пясък, обясняваше, че дъските за кофража били под сушината, ама да вземат от малката камара, защото голямата била за друго. "Едва ходи - помисли за него учителят Минчев, - ама не се отказва. Разфучал се като ламя от приказките. Да има как - света ще глътне. Не мога да се наспя от него, като човек. Две коли, два гаража, две къщи, две прасета, две крави, двама сина, две жени - всичко двойно има и все не му стига. Две дузини пари е насъбрал. И защо? Хубаво, ама два живота да ги изхарчи, няма. Ето го, куца прегърбен, състарен, с изпокъсани дрехи ходи. Не може кръста си да изправи, ишиас го мъчи, ама ми вика:
- Василе, и две вили ще направя!
И ще ги направи. - Като можеш, като ти се блъска, направи ги! Аз пък нямам нито една, нямам кола, един син имам, ама пак ми е добре. Не искам да се трепя като тебе. Имам моите приятели - книгите! - и с благодарност погледна отрупаните лавици... - Приятелите на съседа са: краварят, овчарят, шофьорът и още няколко пияници. А моите кои са? Омир, Данте, Шекспир, Балзак, Толстой, Зола, Джек Лондон, Дикенс - все подбрана компания! И мъдрост, и радост, тъга и вяра - дават ми всичко! А какво могат неговите - да помогнат да построи вилите, да се напият, та да си досъсипе здравето."
Отмести се, наплиска се на чешмата със студена вода и сложи кафеничето на котлона. Водата бързо кипна. Направи силно кафе, взе кутията с бисквитите и като избра една от книгите, седна на фотьойла, метна одеялото на краката си и разтвори върху тях с блаженство книгата. Отпи от горещото кафе. Топлината погази по гърба му. "Ех, колко ми е хубаво, колко съм спокоен! Мога да кажа смело, че най-щастлив се чувствам тук, сред книгите. Все съм ги подбирал. Ето ги! Който и да ги погледне, ще каже: "Охо, този човек не чете какво да е. Има вкус! И няма да разбере, че току-така не съм ги наредил тук аз тези книги. Колко съм се ровил в книжарницата, колко много има долу в мазето за храна на мишките. С тези хубави книги душата ми остава вечно млада. Ако не бяха те, нали щях да се поболея от мъка като се пенсионирах. Те ми дадоха сили - дават ми и сега. Ето, държа се още, млад се чувствам. Току ми рече съседът:
- Какво правиш, бе човек, че не остаряваш? Все си същия от преди 30 годиш. Ходиш изправен като върлина. На главата ти бял косъм няма, пък виж ме мене как съм се прегънал и внучето като ми вземе бастуна да играе с него, за никъде не съм - две крачки не мога да направя. Гледам те онзи ден, ти твоето на конче го носиш, да се чуди човек - сякаш не дядо му, а баща му го носи! А завчера на гоненица те видях да играеш с него - смая ме!
Само се подсмихвам и нищо не казвам. Ами така ще е. Не правя къщи и вили, пари не трупам. Гледам си живота, чета си книжките. Трябва човек да умее да си създава удоволствия, да си почива. Това удължава живота, подмладява! - и си сръбна от кафенцето, като си помисли това. - А бе, да речеш, че само хубави неща ми носи животът, не е вярно. И аз си имам неудовлетвореност някаква на душата. Ето, толкова години учих децата, възпитавах ги, а моя собствен син не изучих и възпитах както трябва, както ми се искаше. По два пъти съм чел всичките тези книги, а той дори една трета от тях не е прочел. Не иска човекът и това е. Не пожела да кандидатства в университет или институт – побърза да се ожени. Дай му на него да слуша по цял ден музика. Ред не прочита!"
Раздразни се Васил, като помисли за това и допи набързо кафето. Сега, като не се носеше неговият аромат из въздуха, в ноздрите го блъсна миризмата на пожълтелите страници. Погали книгата. „Тъкмо се роди синът ми, като те купих - заговори й той. - Ето, тук отпред съм написал 13.08.1954 г. - Стражица. Ех, колко радостен бях тогава. С последните си пари я купих - исках по своему да запомня този паметен ден, да ми остане малък спомен от него."
В другата стая се размърда жена му. Над главата си чу трополене - станаха и младите. Той остави книгата на мястото й. „Сега ще започнат да се приготвят за работа. Я аз да не им се пречкам, ами да изляза малко по площада, да се разтъпча."
Там беше оживено, но всички бързаха и никой не му обръщаше внимание. Край него премина Стефан Маринов с майсторите. Четири момчета, които строителят беше научил на неговия майсторлък. Като ги видя, Васил се замисли: „Аз, като толкова години учих децата, кого изучих? Тези момчета, дето сега вървят след Стефан, като ги учих четири години на литература, на какво ги научих? На нищо! По едно стихотворение едва ли помнят, едва ли са седнали на прочетат един разказ оттогава! А този човек за няколко месеца им даде занаят и те с благодарност вървят след него. А къде са моите ученици? Кой върви след мене?"
През площада мина един трактор. От машината към учителя махна за поздрав трактористът. „Ето го другият ми ученик! - помисли той, докато отвръщаше на поздрава. - Най-добре преживява и без моята литература."
На мотоциклет профуча край него ветеринарният. „Бивш мой ученик. И той не се занимава с това, на което съм го учил аз. Тогава дали съм бил истински учител? Истинският учител трябва да увлече след себе си някого. Само тогава не е бил напразно учител. А какви са сега учениците ми, на които възлагах най-големите си надежди, моите отличници, моите рецитатори? Стоян Павлов стана инженер, Недялка Маринова - организационен работник, Мария Обрешкова - лекарка. Хубави специалности - преуспяха всичките, но какво остана от моите надежди, от моя труд? Нищо. Значи в никого не съм успял да запаля искрата. Ох, колко болно ми става, като си помисля това. Имам чувството, че трудът ми е отишъл напразно. Това е тя, моята неудовлетвореност. Но животът, затова е живот: носи и радост, и горчивини, едно ти дава, друго ти взема - търси да уравновеси някак везните, никой да не му се разсърди, да не остане ощетен. А ние хората сме все неблагодарни, всички си мислим, че сме от ощетените. И тази моя неудовлетвореност от години ме яде - откакто бях на онова съвещание във Велико Търново на учителите-литератори. Един се хвали, че имал ученик-поет, друг - ученик, вече утвърден белетрист. Аз стоях настрана и мълчах. Вярно е, че в село нямаше кой знае какви възможности, но все пак, за толкова години - болно ми стана. С дългогодишен стаж да стоя сред младите си колеги посрамен. Тогава си казах: „Има време, Василе! И ти ще създадеш някого! Но ето, че времето мина, а аз никого не създадох. От това ми е болно на душата!" - поклати глава натъженият учител.
- Добро утро, господин Минчев! - стресна го поздравът на един младеж, помъкнал тежък куфар към автобусната спирка...:
- Добро утро, Гошо! Накъде с толкова багаж!?
- Приеха ме студент - заминавам да уча!
- Студент ли? - изненада се учителят. - Гледай ти! Хайде, честито! Къде те приеха?
- В Ямбол, в института за автомобилни инструктори! - отвърна самодоволно момчето.
- Браво! На добър път! Желая ти успехи! - изпрати го до спирката старият учител и сърдечно се раздели с щастливия младеж.
Трудно се отърсваше от изненадата. "Значи и Гошо Манев е станал студент!? Този, на когото едва писах тройка! Бре, да му се не надяваш! Само моят синковец нищо не направи, посрами ме. Няма желание, няма! А Гошо, виж го ти! С малки възможности, но упорит. И успя! Нека успява момчето - и той е бил мой ученик!"
Но като каза думата "мой", се смути дали е на място и ядосан, раздразнен, изненадан, си тръгна към къщи. А слънцето се бе вдигнало високо и пареше гърба му.
Като се прибра, не завари никого. Всички бяха заминали на работа. Останал беше сам, с неудовлетвореността си. За да се успокои започна да чете. Възбудата постепенно го напусна, отпусна се и понеже беше станал рано тази сутрин, задряма.
Събуди го пощальонката, като донесе вестника, за който бе абониран. Седна в сянката на старата ябълка и го разлисти. Обичаше, преди да си дойдат близките му на обед, да прегледа интересуващите го заглавия. Във вестника беше поместен разказ. Привлече го заглавието и се зачете. Стори му се, че пише нещо познато. И колкото повече навлизаше в разказа, толкова по-близък му ставаше. И изведнъж разбра, че някой описва живота в родния край, с познатите местности, познат бит и типажи. Развълнува се старият учител, затрепераха ръцете му. „Бре, кой така майсторски пресъздава нашия живот на село!? Кой е бил тук, за да го проследи и наблюдава!? Не съм чувал писател да е живял сред нас!" - дивеше се той. Най-отдолу пишеше: "От сборника разкази в първата книга на младия белетрист „И. П."
Името на автора му се стори познато. "Откъде ми се е втълпило в главата? Щом е от първата му книга, значи не съм чел още нищо друго от него!? А бе, да не би да е на моя ученик от Ново Градище? - просия лицето му. - Бре, не може да бъде! Той пишеше добри съчинения, учеше се добре, но не беше сред отличниците и не даваше признаци на литератор. Сигурно не е той! Ами ако все пак е той!? О, колко хубаво би било! Как ще ме зарадва това! Това ще значи, че моят труд не е отишъл напразно, че и аз нещо съм създал по предмета си. Не, не е възможно!" - и стана прав, като изпусна вестника от ръцете си. Не можеше да мисли нито за вестника, нито за написаното. Сега го вълнуваше авторът, вълнуваше се за съдбата на смисъла от дългогодишната си педагогическа работа като литератор. Това щеше да запълни голямата празнина и неудовлетвореност в живота му. Той неспокойно крачеше назад, напред. „Ще ида в Ново Градище да разбера. Ще хвана автобуса още сега. Дано успея! - разбърза се Васил. - Нищо не знам за този ученик. Не съм се интересувал много от него. Чувах, че учил някъде, но какво - не помня. Това не е важно сега. Каквото и да е учил, може да е той. Малко ли писатели има с различни професии? Дано е той!" - и изхвърча на улицата, че имаше опасност да изпусне автобуса.
- Къде хукна така пъргаво бе, комшо? - подвикна му съседът, но учителят в отговор само махна с ръка. - Ех, да можех като тебе да ходя, щях да им покажа на тези млади момчета как трябва да се лее плочата.
Васил се върна от селото много щастлив. Писателят беше същият този „И.П.", който не блестеше кой знае колко с познания и възможности. Не успя да го види - нямаше го вкъщи. Завари майка му и тя обясни, че заминал някъде на литературно четене, но че в неделя щял да си дойде в селото. „Ще отида тогава да го видя този юнак! Виж го ти него! Писател! Мой ученик!" - каза си гордо и при мисълта за това, изпъчи гърди напред. Само едно нещо помрачаваше голямата му радост. Питаше се как тъй, той, човекът с дълъг педагогически опит да не забележи таланта на ученика си, да не го поощри, да не го напътства и окриля? Toй - призваният зa това. „Aз очаквах от другите, тях насърчавах, а истинският се е раждал сам, независимо от всичко. Toй сам се е създавал, сам се е изграждал, незабелязан от мене, от никого. Колко е тъжно това - огорчи се пак учителят. - Бил съм сляп.”
В неделя той замина развълнуван зa Ново Градище. Писателят си беше вкъщи. Колко се изненада и зарадва младият мъж на това посещение!
- Скъпи учителю, много съм Ви благодарен и признателен!
- Но за какво? Та aз с нищо не ти помогнах, aз не забелязах дори дарбата ти. Колко ми е тъжно, като си помисля... - не довърши думите си Васил, заседнаха те в гърлото му.
- Напразно се корите. Вижте какво пише най-отпред в книгата ми - това са Ваши думи, които ще помня цял живот: „Денят, в който сме прочели една книга, е празник!" Никога не съм ги забравял. Четях много. Останалото извършиха животът и прочетеното. Затова съм сложил като мото в книгата си Вашата мисъл.
Учителят с щастливи очи и треперещи от вълнение ръце разгръщаше малката книжка и му беше толкова хубаво.
- Дайте да Ви я надпиша. Ще Ви я подаря с автограф - и като каза: На учителя с признателност и любов! - извъртя уверено подписа си. - Благодаря зa визитата! Срамувам се, че не aз, а Вие дойдохте при мене. Простете на ученика си, както някога сте му прощавали! Занапред ще се постарая да поправя грешката си.
Насълзиха се очите ва Васил и като не успя да каже нищо от вълнение, вдигна ръка ва довиждане.
По улицата крачеше един забързан млад и щастлив човек ва 67 години. До сърцето си притискаше малка лъскава книжка. Нямаше търпение да си отиде час по-скоро, да се затвори в стаята си при книгите, да заключи, за да не го безпокои никой и да пие с пълни шепи от бистрия извор на творчеството. „С какво удоволствие ще сложа своя ученик на лавицата при Марк Твен, Жул Верн, Майн Рид. Моят ученик! Ще бъде двоен празник! - усмихна се щастливо Васил Минчев и ускори още повече крачката си.
© Иван Хаджидимитров Todos los derechos reservados
http://irongrip.narod.ru/present.pps