Уличните гледачки и аз
Уговорката ни беше да се чакаме на паркинга. Не ми се влизаше в колата, затова застанах до нея и съзерцавах откъде ще се появят моите колеги. Бюрократични процедури усложниха нещата и за работата трябваше след броени дни пак да съм тук. С умората и проблемите бях свикнала, помислих за дъвката в чантата, когато изневиделица се появи Тя.
- На другите Господ дава с вилицата, пък на тебе с черпака. Оле, колко си убава, а пък тез очи, черни маслини, не мой устоя нито един мъж като тъ погледне.
Електрически ток премина през тялото ми. Тая как ме уцели, дето бягам на километри от тях. Дали пък не е някакво предзнаменование на съдбата... Няма божи ден да не се залепи някоя около мен. Чувала съм много пъти за какви ли не магии. Едни ги правят, други ги развалят и цялата работа все до пари допира. Затова мобилизирах всичките си артистични умения и с възможно най-пленителната усмивка и нежен глас казах:
- Трогната съм от сърце, но не желая да ми гледаш. Ето ти два лева, ако имаш дечица, да ги почерпиш.
- Имам, красавице, имам. Таман две кофички кисело мляко шъ купувам. Ама давай и на мене поне дува лева и Господ здраве да ти дава...
Нямах повече дребни пари и казах:
- Прекаляваш, освободи ме от присъствието си, колегите идват и трябва да тръгваме.
Влизам в колата, а тя хванала предната врата и нарежда.
- Ей, последно ти казвам, не се стискай, пишман шъ ставаш...
Запалих колата и докато отпусках постепенно съединителя, тя се бе вкопчила във вратите, подтичваше заедно с пълзящата кола, а гласът ù ехтеше, смесвайки се с околния шум.
- Магия ша ти правя, кучко мръсна... Магия, дето си такава пинтия. Дано мъж да не виждаш, гола и боса да одиш, парата да не познаваш и дърта вещица да ставаш...
Колата ускори ход и се включи в пътното движение.
***
Оттогава изминаха доста години. ”Гледачките” по улиците се увеличиха неимоверно много. Страхът от предсказанията изчезна. Промени се и мисленето ми... Не знаех много неща за себе си, а те ми ги казваха: че съм умна и хубава; голяма съм артистка; мъжете се редят на опашка при мен, в краката ми падат; от всяко лайно ако става кирпич, от мойто – рингова тухла…
И получаваха съответното възнаграждение…
Не съм правила сметка за цената, но пък прозрях една отдавна известна житейска истина – хората те приемат такава, каквато сама се представиш. Да разчиташ най-вече на себе си, да показваш воля и характер и преодоляваш трудностите, които са неизменна част от живота ни, и да не забравяш да се забавляваш.
Благодарна съм им, защото колкото пъти съм падала, толкова пъти съм се изправяла благодарение на тях.
Гледачките – тези, които с усилия, унижения и постоянство, ден след ден, зиме и лете, в студ и в пек, организират прехраната си и тази на децата си, станаха мои психотерапевти и част от ежедневието ми.
Ами познават, разбира се, даже и за това как "дърта вещица" ще ставам...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Димка Първанова Todos los derechos reservados
Колко е важно сами на себе си да сме огледало. 
