Умиращият бивол
на всички, които гаснат самотни...
Диагнозата увисна във въздуха като Дамоклев меч, впил пръсти в тънкия косъм на Времето. Не, че се страхуваше от Смъртта, която го бе спохождала вече веднъж през младежките години, но се разделиха като влюбени, осъзнали липсата на сходство в характерите. За него Смъртта щеше да бъде утеха! Беше погребал двама от синовете си, съпругата му също се спомина наскоро.
Нямаше за какво да живее повече. Единственият му останал син се оказа пройдоха и през широко разтворените му пръсти изтече и малкото, което имаше като наследство от майка си. Така и не събра кураж да стисне юмрука, да се задоми, да отгледа челяд.
Старецът бавно тътреше върлинестото, измършавяло тяло по прясно навалелия ноемврийски сняг.
„Рано започна зимата тази година”, изсъска той през рядката ограда от прогнили зъби, повдигна кърпената яка на вехтото си палтенце и продължи по хорските следи, лъкатушещи като ленива змия по самотния му път към схлупената и занемарена гарсониера – там, където щеше да дочака края на жалкото си съществуване.
Лекарите му даваха не повече от 3-4 месеца живот.
Той самият отдавна знаеше, че нещо не е наред. Досещаше се по кървавите храчки, гледайки ги примирено как се стичат по захабено бялата плът на мивката. За него това беше желаният край, макар и много болезнен. Поне щеше да има време за размисъл, да осмисли грешките си, да се покае и да помоли прошка от Бог за греховете, които го измъчваха... И да потъне в малкото приятни спомени, следващи го неизменно по пътя. Те му даваха нужната топлинка и живителна сила в студения дом, където отдавна беше затворил вентилите на радиаторите.
„Домът е там, където спираш да бягаш, той е твоята крепост, там сваляш подгизналите с кръв доспехи от безбройните житейски схватки”, повтаряше си наум, вървейки... Но що за рицар беше той и какъв дом имаше?...
Подаянието, което му бяха подхвърлили за 43 години работа, не стигаше за никъде. Мизерията го беше захапала зловещо за продънения хастар на джоба, като освирепяло бездомно псе и той я мъкнеше като ненужно бреме.
Имаше моменти, през които се замечтаваше като малко дете. Но той прекрасно знаеше, че ако желанията на бедняка бяха коне, щеше да потъне до рамене в изпражнения. И не искаше много. Мечтите му бяха свързани с дребните човешки радости, които незаслужено му обръщаха гръб в живота. Те бяха мимолетни птици, закърмени щедро от празната хранилка на Нищото! И много скоро се приземяваха с прекършени криле около него и той захапваше отново сухия залък на суровата действителност.
Прибра се вкъщи, задъхан от ходенето, разтърка премръзналите до бяло пръсти и отвори докрай наслоените с прах вентили на радиаторите. Веднага се чу онзи приятен шепот на пълзящата към него забравена топлинка, започнала бавно да взима връх над ледената пустош, сковала дома му. Тегли наум една сочна псувня по адрес на „Топлофикация”, която щеше да му вземе онези гуменяци, с които дойде от китното си балканско селце и се зароби за едно пусто жителство в сивия панелен кич на работническия квартал. Дълбоко в наранената си душица се израдва истински, че щеше да ги прекара за пръв и последен път в живота. Изравнителните сметки щяха да дойдат доста след неговата смърт.
Много рядко се беше държал като егоист, но днес каза „Майната му” на всичко, което го заобикаляше. Нека онзи прахосник, който щеше да наследи гарсониерата след него, да плати сметките на баща си, когото не навестяваше дори за празниците. Ах, как блажено топлината проправяше път по затлачените му вени, как приспивно шумоляха радиаторите! За момент даже си представи, че се намира в сенчеста гора и дърветата го поздравяваха с приятния шепот на листата си.
Отиде в кухнята и взе дамаджаната с домашна ракия, онази лютата, дето все я пазеше за специални случаи и все не ги дочакваше. Загледа я и си направи сметката, че ще му стигне за няколкото хартийки от календара, които щеше да откъсне за последно. Сипа си една чаша, наряза малко сланинка и филия хляб, седна в изтърбушения фотьойл, който му беше връстник, отпусна морно снагата и се пренесе в оскъдния, но прекрасен свят на спомените...
Пълноликата месечина му намигна съчувствено през изтънелите мазни завеси, разделящи го от околния, ненужен вече свят, запали още една звездичка на кадифения небесен олтар за поредната самотно гаснеща душица и се търкулна из тихите гънки на времето.
А той се загледа в нея, в малката нищожна светлинка и сякаш му се стори за миг, че всъщност това е искрицата Надежда от последната клечка кибрит в премръзналите ръчички на Малката кибритопродавачка. Проследи я с онзи празен поглед на умиращ бивол, нехаещ за Смъртта и още по-нехаещ за вечно недоизораната нива на Живота.
© АГОП КАСПАРЯН Todos los derechos reservados