Умиращият бивол
на всички, които гаснат самотни...
Диагнозата увисна във въздуха като Дамоклев меч, впил пръсти в тънкия косъм на Времето. Не, че се страхуваше от Смъртта, която го бе спохождала вече веднъж през младежките години, но се разделиха като влюбени, осъзнали липсата на сходство в характерите. За него Смъртта щеше да бъде утеха! Беше погребал двама от синовете си, съпругата му също се спомина наскоро.
Нямаше за какво да живее повече. Единственият му останал син се оказа пройдоха и през широко разтворените му пръсти изтече и малкото, което имаше като наследство от майка си. Така и не събра кураж да стисне юмрука, да се задоми, да отгледа челяд.
Старецът бавно тътреше върлинестото, измършавяло тяло по прясно навалелия ноемврийски сняг.
„Рано започна зимата тази година”, изсъска той през рядката ограда от прогнили зъби, повдигна кърпената яка на вехтото си палтенце и продължи по хорските следи, лъкатушещи като ленива змия по самотния му път към схлупената и занемарена гарсониера ...