Самотата, в моите очи , не беше това , което всички я представят.

За мен представляваше просто поле, лишено от емоцията, която хората ни носят. Не бях лишен от самото обкръжение, а от комфорта, който то трябваше да ми носи.

Опитах да намеря спокойствието в тишината, която сам предизвиках.
Някой път го намирах , друг път просто си представях , че някога ще го намеря. Така или иначе бях в постоянен процес на търсене , в който се опитвах да си представя крайния резултат.

Дишането ми не беше затруднено, защото днес бях решил да спра да си поемам дъх. Погледът ми не беше празен и замъглен , защото бях затворил очи.

В такива моменти се радвах, че намирах начин да се отърва от дразнението, което собствената ми малоценност предизвикваше.

След няколко преглъщания гърлото ми се наслояваше. Не просто се наслояваше , а изпитваше болезнената необходимост да разкара буцата, която беше заседнала.

Коварната сила, притискаща крайниците ми към леглото ме остави за момент. Безжизнената превъзбуденост, в която бях изпаднал, ме караше да треперя неконтролируемо, без да имам възможността да го предотвратя.

Изправих се, без реално да усещам ,че съм го направил.
Взех ключовете си и излязох. Мисълта как да извървя следващата си крачка , потискаше онези самунищожителните.

Спуснах се надолу, вървейки към блоковете, разположени в края на комплекса ми. Бяха стари, но санирани. Тухлите им бяха боядисани в онова жълто, за което вероятно не бих могъл да спра да се сещам. Отпечатъците от кални обувки също бяха една част от външния им вид, която преди бяха причината за леката ми усмивка.

Всяка една малка проява на вандализъм и немърливост ми носеше усещането за свобода, от което вече почти се бях отказал.

Редът ме потискаше, защото имах чувството,че само аз долавях безпорядъка в него.

Не знаех дали трябваше да виня тях или себе си, заради това. Със сигурност усещах нещо нередно, но може би то беше в замъглените ми очи.

Само за момент бунтуващото се непримирение се превърна в ужасяващо примирение.

Дори не можех да определя дали исках да умра. Но знаех , че опцията би била крайно неуместна.

Затова реших да живея в кожата на мъртвец. И бавно и несъзнателно това стана особено симпатично.