УМРЯЛ
Тръгна слух из малкото старопланинско градче, че Димитър В. умрял.
- Върбанов ли? - питаха се помежду си с изненада поетите от литературната група, в която се записа член неотдавна. - Че от какво? Как ли е станало?
- Ами, лека му пръст. - казваха едни - Бог да го прости - отговаряха други - Светла му памет. Да почива в мир. - повтаряха трети и четвърти.
Но каква само бе изненадата, когато той се появи жив и здрав в библиотеката, готов за нови подвизи, свързани с новата му стихосбирка.
- А, ама ти жив ли си, бе? Защо тогава Христов каза, че си умрял?
Сви Върбанов гневно устни и попита за една поетеса, която да глави да се труди като редактор и рецензент за новата му книга.
Така В. се свърза с мене и първото, което сподели, след като ми даде материалите си, бе точно това, възмущението как Христов е могъл да пусне такъв грозен слух.
Е, срещата ми с него бе повече от доказателство, че не е нито призрак, нито е умирал, а още повече и възкръсвал. Човек от плът и кръв.
Но какво се криеше зад този слух?
Признавам си, искрено, напуши ме такъв смях, че от приличие едва успях да го стисна зад зъбите си.
Не след дълго разплетох загадката за уморяването на Митьо.
Неотдавна починаха двама известни с таланта си и добрите си дела поети от нашия град, Радко Р. и Иван Т.
Какво общо имаше това с набедения за умрял В. ли?
Чакайте де, по-полека. Ще стигнем и до тайната за неговата псевдо смърт.
Та В., освен да мами с парите тези, които работят за книгите му, притежаваше и други, набиващи се в очите на хората лоши черти, една от които бе безграничното му славолюбие. Такова нещо не е рядко срещано явление при бездарните поети. Но поне е обяснимо. Хора като него, понеже не могат да блеснат с талант, вдигат такъв шум около себе си, че ако си непознат за този град, направо ще се хванеш на въдичката им "талантлива."
Та славолюбието на В. бе толкова голямо, че за пореден път го подведе да се нареди барабар с талантливите покойници. Написал човекът по няколко недодялани куплета и за двамата, сложил по един кръст над заглавието, а под стихотворенията се подписал собственоръчно, ксерокопирал ги и ги разлепил из целия град, уж за да покаже колко "скърби".
И ако не ми бе посочил едно от тези си произведения със собствения си показалец, залепени на една стена на местния пазар, истина ви казвам, ако не бях повече от сигурна, че е жив и здрав, и аз щях да си помисля, като Христов, че си е отишъл от този свят - Кръст и под него собственото си име сложил, че и снимката си залепил.
Е това се казва некролог.
Та гениалният извод е, че когато сам си сложиш кръста, и Господ не би могъл да ти го сложи.
© Албена Стефанова Todos los derechos reservados