19 nov 2007, 21:39
Урфей и Еври Дика
2 мин за четене
- Пич – каза Урфей, - дълбоко сме затънали ние с тебе. По-невидимо аз, по-видимо ти.
- Няма измъкване оттук – промълви тъжно Еври Дика.
- Ей, не се отчайвай, нали затова са приятелите. Ще те измъкна някак си – замисля се, - ако и себе си успея да измъкна.
Картинката е доста мътна. Все едно са попаднали в средата на някакво блато. Навред е мараня, зловония, дочуват се стонове на потъващи същества. Адски е апокалиптично. Но досега не им е правило чак такова впечатление, свикнали са цял живот да обитават подобни коптори. Лошото стана един ден, когато при тях дойде някакъв светъл (Спо?)мен, не, само Мен. Дойде, завъртя се, каза, че това е гнусно и изчезна. Преди това обаче остави някакви картинки, не толкова мътни, подозрително ясни дори. Остави ги и каза, че блатото имало край. Каза, че това тяхното не е истинския живот, а само неговата утайка. Каза и че те не са истински, а само предполагаеми. Че не е възможно да ги има, а просто са се оказали по случайност в някакъв негов кошмар. Той не ги хареса, те не го харесаха, но мисълта, че блатото им има край, започна да ги трови.
Сигурно не е имало никакъв си Мен, не е имало светли картинки и обещания. Просто се е получило леко изкривяване на границата между два делириума. Лошото е, че то си остана. И те решиха да се измъкнат. Някак си. Някога.
Урфей разрита празните бутилки около Еври Дика, сграбчи я за ръката и я поведе. Беше му вече през оная работа какво ще се случи с тях, накъде ще тръгнат, как ще се измъкнат. Дотолкова му беше писнало, че започна да си подсвирква някаква мелодия, от която лъхаше аромат на пресни ягоди.
- Само не се обръщай назад – предупреди я той.
- Защо да не се обръщам?
- Защото може да сме оставили някоя полупразна бутилка. Защото може да ти се прииска да се върнеш да я изпиеш до дъно. Обърнеш ли се, няма отърване.
- Но ще оставим много приятели след себе си.
- Нищо няма да оставим – просъска през зъби Орфей, - не ми пречи на мелодията. Зад нас има само сенки, истинските хора са пред нас.
- Не – заплака Еври Дика, - мамка му и живот. Не може досега да съм живяла сред сенки.
И тя се извърна.
Пазариха се дълго. Накрая се разбраха да се връщат всяка есен. Да слагат джибрито. Да варят ракията. И да пият до дъно.
А по-късно. Много по-късно сенките им изтъняха. Не, много-много по-късно, те изтъняха. Не, сляха се със сенките си. Не, краят е съвсем друг. Краят не успя да се измъкне от блатото. Той затъна. Остана само The end.
- Няма измъкване оттук – промълви тъжно Еври Дика.
- Ей, не се отчайвай, нали затова са приятелите. Ще те измъкна някак си – замисля се, - ако и себе си успея да измъкна.
Картинката е доста мътна. Все едно са попаднали в средата на някакво блато. Навред е мараня, зловония, дочуват се стонове на потъващи същества. Адски е апокалиптично. Но досега не им е правило чак такова впечатление, свикнали са цял живот да обитават подобни коптори. Лошото стана един ден, когато при тях дойде някакъв светъл (Спо?)мен, не, само Мен. Дойде, завъртя се, каза, че това е гнусно и изчезна. Преди това обаче остави някакви картинки, не толкова мътни, подозрително ясни дори. Остави ги и каза, че блатото имало край. Каза, че това тяхното не е истинския живот, а само неговата утайка. Каза и че те не са истински, а само предполагаеми. Че не е възможно да ги има, а просто са се оказали по случайност в някакъв негов кошмар. Той не ги хареса, те не го харесаха, но мисълта, че блатото им има край, започна да ги трови.
Сигурно не е имало никакъв си Мен, не е имало светли картинки и обещания. Просто се е получило леко изкривяване на границата между два делириума. Лошото е, че то си остана. И те решиха да се измъкнат. Някак си. Някога.
Урфей разрита празните бутилки около Еври Дика, сграбчи я за ръката и я поведе. Беше му вече през оная работа какво ще се случи с тях, накъде ще тръгнат, как ще се измъкнат. Дотолкова му беше писнало, че започна да си подсвирква някаква мелодия, от която лъхаше аромат на пресни ягоди.
- Само не се обръщай назад – предупреди я той.
- Защо да не се обръщам?
- Защото може да сме оставили някоя полупразна бутилка. Защото може да ти се прииска да се върнеш да я изпиеш до дъно. Обърнеш ли се, няма отърване.
- Но ще оставим много приятели след себе си.
- Нищо няма да оставим – просъска през зъби Орфей, - не ми пречи на мелодията. Зад нас има само сенки, истинските хора са пред нас.
- Не – заплака Еври Дика, - мамка му и живот. Не може досега да съм живяла сред сенки.
И тя се извърна.
Пазариха се дълго. Накрая се разбраха да се връщат всяка есен. Да слагат джибрито. Да варят ракията. И да пият до дъно.
А по-късно. Много по-късно сенките им изтъняха. Не, много-много по-късно, те изтъняха. Не, сляха се със сенките си. Не, краят е съвсем друг. Краят не успя да се измъкне от блатото. Той затъна. Остана само The end.
© Станислав Пенев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Благодаря за разяснението, графе!!! На години съм и затова трябва по-бавно и по няколко пъти...да ми се обяснява. Иначе съм схваната и бързо таковам. А На Урфейчо, партизанското име сигурно е Орфей.
-
Поправи си го. От това, диалога ни няма да загуби уникалното си звучене! Най-много, да създадем още една загадка за идните поколения... Какво точно, е искал да каже Автора, преди да се намесят Редактори, Анализатори и Критици...
(след коректорска намеса)
Поправи си го. От това диалогът ни няма да загуби уникалното си звучене! Най-много да създадем още една загадка за идните поколения... Какво точно е искал да каже Авторът, преди да се намесят Редактори, Анализатори и Критици... -
А този Урфей, само да ми падне. Сега сигурно хората ще го запомнят със сгрешеното му име. Познавам един сляп поет, сигурен съм, че с оглед по-добрата благозвучност ще се опита на наложи това име в произведенията си. Гадост. Така се твори история. Дано само не си смени и пола в бъдеще. Макар че всичко е възможно, сигурно след векове ще го изобразят в някое муви като негър, примерно.
-
Иванова, благодаря Ви, на този пропуск досега не бях обърнал сериозно внимание. Просто няколко пъти си казвах - трябва да проверя да не съм объркал имената, трябва да проверя да не съм объркал имената (и така още три пъти). Ама забравих да го направя. Честно казано, разчитах на Мая (изрекох името й) да го стори. Но всуе... Това не омаловажава ролята Ви, де, Вие сте една безценна правописна проверителка. Още веднъж - благодаря. Няма да коригирам грешката си, за да не обезсмислим диалога си за бъдните поколения.
Поздрав! -
Сорбусе, аз съм велик, ама ти недей така да тръбиш. Не ми е много бистрата литература, та като се разчуе няма да остане за нас двамцата.
За Евро Диковете ще си премълча, че току виж някоя поправителствена организация ми е организирала нещо неприятно. -
Светланал, уважаема, от такъв виден оригинал като теб, това не го очаквах. Да поясня - "това" е удар под кръста, точно в мястото, където на някои хора се намира дискутираната работа. Но не и твоята работа, разбира се, не, далеч не всеки има работи като твоята, толкова интересни и талантливи работи (имам предвид художественото ти творчество, разбира се). Хората понякога се срамуват от работите си, затова използват евфемизми, когато ги назовават, както е в случая с драматическия герой на настоящия разказ.
-
Бреййй, сватя! Ама ти си бил велик, бре!...
Вече виждам идилична картинка - младите излизат на разходка, пък ний си бистрим литаратурата...
Така де!...
Ама оня - Еври Дика, да не се казва случайно Евро Дика? В такт с времето, сватя!
-
Да, петинка67, животът е една безкрайна влажна, мъглива, смрадлива и на места със сладко кисел вкус случка. Ако си позволя да перифразирам поета - романтиката е в ракията.
-
Благодаря ти каминет (името си ти е точно на мястото само някой да те разубеди да махнеш последните две срички от него). Шегувам се, всеки, който иска да ме разубеди да махам нещо от произведенията си е добре дошъл, ако успее да го направи ще спечели уважението ми, ако ли не, просто ще си поспорим на воля за литературата.
-
. Беше му вече през оная работа какво ще се случи с тях, накъде ще тръгнат, как ще се измъкнат.
Не можах да го разбера. В смисъл. че напуска работа ли, оная и започва да работи в нова фирма. Май трябва да е такова нещо.
Почти като истинско, Браво Станиславе, браво, Пенев!!! -
Много добре си го представил, Стъни!
Пародийно, животът живян в странство!
За някои добър, за другите - презрян...!
И сме за съжаление, защото " Накрая се разбраха да се връщат всяка есен.
Да слагат джибрито.
а варят ракията.
И да пият до дъно."...
ТЪЖНО!
Поздрави!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
