Урфей и Еври Дика
2 min reading
- Пич – каза Урфей, - дълбоко сме затънали ние с тебе. По-невидимо аз, по-видимо ти.
- Няма измъкване оттук – промълви тъжно Еври Дика.
- Ей, не се отчайвай, нали затова са приятелите. Ще те измъкна някак си – замисля се, - ако и себе си успея да измъкна.
Картинката е доста мътна. Все едно са попаднали в средата на някакво блато. Навред е мараня, зловония, дочуват се стонове на потъващи същества. Адски е апокалиптично. Но досега не им е правило чак такова впечатление, свикнали са цял живот да обитават подобни коптори. Лошото стана един ден, когато при тях дойде някакъв светъл (Спо?)мен, не, само Мен. Дойде, завъртя се, каза, че това е гнусно и изчезна. Преди това обаче остави някакви картинки, не толкова мътни, подозрително ясни дори. Остави ги и каза, че блатото имало край. Каза, че това тяхното не е истинския живот, а само неговата утайка. Каза и че те не са истински, а само предполагаеми. Че не е възможно да ги има, а просто са се оказали по случайност в някакъв негов кошмар. Той не ги хареса, те не го харесаха, но мисълта, че блатото им има край, започна да ги трови.
Сигурно не е имало никакъв си Мен, не е имало светли картинки и обещания. Просто се е получило леко изкривяване на границата между два делириума. Лошото е, че то си остана. И те решиха да се измъкнат. Някак си. Някога.
Урфей разрита празните бутилки около Еври Дика, сграбчи я за ръката и я поведе. Беше му вече през оная работа какво ще се случи с тях, накъде ще тръгнат, как ще се измъкнат. Дотолкова му беше писнало, че започна да си подсвирква някаква мелодия, от която лъхаше аромат на пресни ягоди.
- Само не се обръщай назад – предупреди я той.
- Защо да не се обръщам?
- Защото може да сме оставили някоя полупразна бутилка. Защото може да ти се прииска да се върнеш да я изпиеш до дъно. Обърнеш ли се, няма отърване.
- Но ще оставим много приятели след себе си.
- Нищо няма да оставим – просъска през зъби Орфей, - не ми пречи на мелодията. Зад нас има само сенки, истинските хора са пред нас.
- Не – заплака Еври Дика, - мамка му и живот. Не може досега да съм живяла сред сенки.
И тя се извърна.
Пазариха се дълго. Накрая се разбраха да се връщат всяка есен. Да слагат джибрито. Да варят ракията. И да пият до дъно.
А по-късно. Много по-късно сенките им изтъняха. Не, много-много по-късно, те изтъняха. Не, сляха се със сенките си. Не, краят е съвсем друг. Краят не успя да се измъкне от блатото. Той затъна. Остана само The end.
- Няма измъкване оттук – промълви тъжно Еври Дика.
- Ей, не се отчайвай, нали затова са приятелите. Ще те измъкна някак си – замисля се, - ако и себе си успея да измъкна.
Картинката е доста мътна. Все едно са попаднали в средата на някакво блато. Навред е мараня, зловония, дочуват се стонове на потъващи същества. Адски е апокалиптично. Но досега не им е правило чак такова впечатление, свикнали са цял живот да обитават подобни коптори. Лошото стана един ден, когато при тях дойде някакъв светъл (Спо?)мен, не, само Мен. Дойде, завъртя се, каза, че това е гнусно и изчезна. Преди това обаче остави някакви картинки, не толкова мътни, подозрително ясни дори. Остави ги и каза, че блатото имало край. Каза, че това тяхното не е истинския живот, а само неговата утайка. Каза и че те не са истински, а само предполагаеми. Че не е възможно да ги има, а просто са се оказали по случайност в някакъв негов кошмар. Той не ги хареса, те не го харесаха, но мисълта, че блатото им има край, започна да ги трови.
Сигурно не е имало никакъв си Мен, не е имало светли картинки и обещания. Просто се е получило леко изкривяване на границата между два делириума. Лошото е, че то си остана. И те решиха да се измъкнат. Някак си. Някога.
Урфей разрита празните бутилки около Еври Дика, сграбчи я за ръката и я поведе. Беше му вече през оная работа какво ще се случи с тях, накъде ще тръгнат, как ще се измъкнат. Дотолкова му беше писнало, че започна да си подсвирква някаква мелодия, от която лъхаше аромат на пресни ягоди.
- Само не се обръщай назад – предупреди я той.
- Защо да не се обръщам?
- Защото може да сме оставили някоя полупразна бутилка. Защото може да ти се прииска да се върнеш да я изпиеш до дъно. Обърнеш ли се, няма отърване.
- Но ще оставим много приятели след себе си.
- Нищо няма да оставим – просъска през зъби Орфей, - не ми пречи на мелодията. Зад нас има само сенки, истинските хора са пред нас.
- Не – заплака Еври Дика, - мамка му и живот. Не може досега да съм живяла сред сенки.
И тя се извърна.
Пазариха се дълго. Накрая се разбраха да се връщат всяка есен. Да слагат джибрито. Да варят ракията. И да пият до дъно.
А по-късно. Много по-късно сенките им изтъняха. Не, много-много по-късно, те изтъняха. Не, сляха се със сенките си. Не, краят е съвсем друг. Краят не успя да се измъкне от блатото. Той затъна. Остана само The end.
© Станислав Пенев All rights reserved.
