В студената зимна вечер, Стефан чакаше седемгодишния му син Николай, да свърши часовете в училище. Беше вече тъмно, когато първокласникът излезе от голямата сграда. Баща му го прегърна, взе раницата от ръцете на детето си и попита:
- Как мина днес?
- Добре, тате! Писахме буквички, после госпожата ми каза да се упражнявам у дома. И така.
Двамата вървяха бавно по тротоара и стигнаха до автобусната спирка. 
- Студено ли ти е? - попита Стефан.
- Не, тате! Виж, не съм си забравил ръкавичките.
Николай потропваше от крак на крак и се смееше. Автобусът дойде, отвори вратите и баща и син се качиха в него. Имаше хора, но намериха две свободни места. Седнаха един до друг.
- Шапката! - каза Стефан.
- Да, тате! - отговори детето. - забравих.
- А защо трябва да ги махаме? - попита бащата.
- От уважение към другите хора.
- Да, момчето ми. Тези хора може да не ги видиш никога повече, но са пътували с теб няколко минути от живота ти. Затова трябва да ги уважаваш, нали?
Детето погледна през прозореца, но не видя нищо интересно навън. Обърна се към баща си, доближи се до ухото му и прошепна:
- Тате! А защо този дядо зад нас е с шапка?
- Защото, е стар и мъдър. - отговори Стефан. - преживял е много и може да не я сваля.
Николай погледна отново към прозореца и изтри малко от мъглата по него с ръката си.
- Тате, ами аз като уважавам хората, значи съм добър, нали?
Бащата кимна с глава в съгласие.
- Госпожата каза, че който е добър, значи има всичко. Защо, тате, ти казваш, че не можеш да ми купиш телефон? Боби от нашия клас има, а знаеш ли как крещи?
- По-тихо, Ники! - каза Стефан. -силно говориш.
Първокласникът го гледаше в очите. Очакваше отговор от своя баща.
- Доброто винаги носи хубави неща, момчето ми. Малък си още за скъп телефон. Но, си достатъчно голям за да знаеш, че ако си добър ще имаш усмивките и любовта на хората. А това е всичко.
Детето се замисли, видя усмихнатото лице на баща си и облегна глава на рамото му. Чу подсмърчане от задната седалка. Обърна се, а там възрастният мъж си бършеше очите с ръка. Беше махнал шапката си. Смути се от погледа на малкото дете и се усмихна.
- Тате! - каза Ники. - този дядо защо плаче?
- Не знам. - отговори Стефан.
Старецът се надигна от седалката, спря се пред тях, бръкна в джоба си и подаде един шоколад в ръцете на Стефан.
- Вземете! -каза той. - аз отивам при внуците, но съм взел един шоколад повече. Вземете, дайте го на детето!
Възрастният мъж погледна към бащата, наведе се към него и прошепна:
- Всичко чух, господине! Трогнахе ми душата. Хубава вечер!
Старецът слезе от автобуса. Стефан погледна към сина си и каза:
- Видя ли, Ники! Когато си добър, винаги получаваш нещо. Понякога усмивки, друг път шоколад.
Детето се усмихна и се облегна на седалката. Идваше тяхната спирка, автобусът спря и двамата слязоха. Ученикът сложи шапката си и хвана ръката на своя баща. Вървяха бавно, пазеха се от леда. Стефан забеляза как момчето го поглеждаше, бръкна в джоба на якето си, извади шоколада и каза:
- Знам, че ти се яде, Ники. Сега ще го разделя на три. За теб, за мен и за мама. Спечелихме го с добрината си, а по-добра от твоята майка има ли? И тя заслужава. Нали така?
- Да, тате! - отговори детето.
То отчупи парченце от шоколада. Сложи го в устата си и затвори за миг очи. Изпита такава сладост, че неволно стисна силно баща си за ръката. Сладост от добротата в човека. Двамата мъже вървяха хванати за ръце. Всеки от тях с мисълта за доброто. Детето получило своя шоколад, а бащата спечелил уважение в невръстните момчешки очи.

Явор Перфанов
31.01.2018
Г.Оряховица

:)